Нифрон се въздига

— Но Хинтиндар е само дребно феодално селце. Няма къде да отседнем.

— Още по-добре. След Колнора не би било особено умно да нощуваме из странноприемници. Може да са останали неколцина, които те познават. Сигурен съм, че някой ще ни приюти. Трябва да се скрием някъде в по-затънтените кътчета.

— Нима мислиш, че някой още ни преследва? Зная, че империята би искала да попречи на Ариста да се свърже с Гаунт, но се съмнявам, че някой в Колнора я е разпознал — поне някой жив.

Ройс не отговори.

— Ройс?

— Просто залагам на сигурно — сопна се крадецът.

— Какво имаше предвид Космос, когато каза, че не си бил единственият бивш питомник на Диаманта в Уоррик? Какви бяха тези приказки за призраци?

Ройс все така мълчеше. Ейдриън го прониза с поглед:

— Съгласих се да дойда по твоя молба, но ако ще пазиш тайни…

Партньорът му най-сетне отстъпи:

— Малко е вероятно, но Мерик може да е по петите ни.

Ейдриън престана да изглежда раздразнен.

— Някой ще ми каже ли кой е Мерик? — попита принцесата. — Или защо Ейдриън не иска да се връща у дома?

— Не напуснах по най-добрия начин — обясни Ейдриън. — И отдавна не съм се прибирал.

— Ами Мерик?

— Мерик Мариус, наричан още Кътър, някога беше приятел на Ройс. Двамата бяха членове на Диаманта, но… — той погледна към Ройс. — Да кажем, че между тях изникнаха разногласия.

Боецът помълча, сетне додаде:

— Мерик страшно прилича на Ройс.

Ариста продължи да се взира в мечоносеца, докато най-накрая разбра.

— И все пак това не означава, че Мерик е по дирите ни — продължи Ейдриън. — Минало е много време, нали така? Защо ще се занимава с теб сега?

— Работи за империята — отвърна крадецът. — Това имаше предвид Космос. И ако в Диаманта наистина има имперска къртица, Мерик вече знае всичко за нас. Дори и ако няма шпионин, пак би узнал за нас. Мнозина от гилдията го смятат за герой заради пращането ми в Манзант. В техните очи аз съм лошият.

— Бил си в Манзант? — шашна се Ариста.

— Не е нещо, с което обича да се хвали — Ейдриън отново отговори вместо партньора си. — И какво правим, ако Мерик ни преследва?

— Каквото правим винаги — отвърна Ройс. — Но още по-добре.

* * *

Село Хинтиндар лежеше сгушено в малка хълмиста долчинка. Шест полета, обрамчени с дъбови и ясенови дървета, разделяха пейзажа в живописна мозайка. Три от тях имаха бразди, предназначени да улавят отичащите се води. В четвъртото пасяха животни, петото бе окосено, а последното бе оставено на угар. Сред нивите млади жени режеха лен, събирайки го в нарамени чували. Мъжете чистеха бурени и трупаха сено.

Центърът на селото се струпваше край пътя в близост до малка река, приток на Бернум. Дървени, каменни и къщи от плет и кал със сламени или дървени покриви стояха наредени край пътя, започващи непосредствено след дървения мост и свършващи на половината път до господарската къща. Помежду им имаше работилнички. От някои сгради се издигаше пушек: най-черният идваше от ковачницата. Конете звънко затропаха по моста, оповестяващи пристигането им. Глави биваха обръщани, селяни се сръгваха един друг, сочеха ги пръсти. Подминатите тръгваха подире им на безопасно разстояние, за да видят накъде ще се отправят.

— Добър ден — поздрави Ейдриън. Никой не отвърна. Никой не се усмихна.

В мрачината на праговете се разнасяше шепот. Майки прибираха децата, а мъже грабваха вили и брадви.

— Тук си израснал ти? — прошепна Ариста. — Някак си ми изглежда по-подходящо за родно място на Ройс.

С това си спечели поглед от последния.

— Много рядко се отбиват пътници — обясни Ейдриън.

— Виждам защо.

Подминаха воденицата, където огромно дървено колело експлоатираше силата на реката. В селцето имаше кожарска работилница, свещоливница, кошничар и дори обущарско дюкянче. Някъде по средата на пътя подминаха пивоварната.

Набита свиня със сива коса и гърбав нос се щураше край кипящ съд до редица дървени каци. Тя гледаше как се приближават бавно, сетне застана на средата на пътя, обърсвайки лапи в замърсен парцал.

— Достатъчно — рече им тя със силен южняшки акцент. Носеше оцапана престилка, обвързана върху безформената рокля, а на главата си беше вързала забрадка. Беше боса, по лицето й се стичаха бразди от опиталата се да избяга от грозотията пот.

— Кои сте вий и к’во дирите тука? И думайте бързо, дордето не се е вдигнала врява и не сте отмъкнати при управителя. Тук не търпим калпазани.

— Врява? — попита Ариста.

— Тревога, на която се отзовават всички в селото. Не е приятна гледка — обясни Ейдриън. Очите му се присвиха, докато изучаваше жената, сетне бавно слезе от коня.

Жената отстъпи назад и грабна чук, с който си служеше да продупчва бъчвите.

— Казах, че ще викам!

Ейдриън подаде юздите на Ройс и отиде при нея.

— Ако не ме лъже паметта, ти беше най-голямата калпазанка, Армигил. За близо двадесет години хич не си се и променила.

Жената изглеждаше изненадана, сетне на лицето й се изписа подозрение.

— Ади? — невярвящо рече тя. — Не може да бъде!

Ейдриън се изкикоти:

— Никой не ме е наричал така от години.