Нифрон се въздига

Пред странноприемницата ги чакаше карета. Ариста се изненада да види двамата си спътници да предават оръжията си, преди да се качат. Прайс се качи при тримата в купето, а още двама от гилдията седнаха до кочияша. Поеха две пресечки на юг, сетне свиха на запад и поеха по хълма, прекосявайки Търговската арка към Лангдънския мост. През отворения прозорец Ариста слушаше звука на колелетата и подковите по калдъръма. Срещу й стоеше изпитото лице на Прайс, чиито пръсти бяха прекалено дълги, а очите — прекалено хлътнали.

— Изглежда се справяш добре в последно време, Дъстър — рече, свил неловко ръце в скута си, подобно на опитващ се да бъде цивилизован чакал. — Поне клиентелата ти е по-добра. Ала се носят слухове, че Меленгар не е най-добрата инвестиция в днешно време. Не се обиждайте, Ваше Височество. Целият Диамант — в това число и аз самият — държи вашата страна, но като бизнесмен човек трябва да погледне фактите.

Той се ухили и й кимна. Ариста му върна усмивката.

— Слънцето ще изгрее утре, господин Прайс. Това е факт. Ти имаш лош дъх и вониш на конски фъшкии. Това също е факт. Ала посочването на победител от войната е само въпрос на преценка, а аз изобщо не вземам под внимание твоята.

Прайс вдигна вежди.

— Тя е посланик и е жена — каза му Ейдриън. — По-малко ще бъдеш накълцан, ако се дуелираш с Пикъринг. И също така тогава ще имаш по-голям шанс за успех.

Офицерът на гилдията продължи да се усмихва и кимна. Ариста не беше сигурна дали това изразяваше одобрение или обида — такова бе лицето на крадеца.

— Кого точно ще видим, или е тайна?

— Космос Себастиан ДеЛур, най-богатият търговец в Аврин — отвърна й Ройс. — Син на Корнелиус ДеЛур от Делгос, вероятно най-богатият човек на света. Тяхното семейство владее по-голямата част от търговията, заемайки пари на благородници и бедни. Той ръководи Черния Диамант и бива наричан Бижуто.

Ръцете на Прайс леко потрепнаха.

Каретата пое по дълъг частен път, изкачващ се по Бернумските височини, надигнали се над близката река. Масивна порта, широка колкото три градски улици, отделяше имението на ДеЛур. Тя се отвори при приближаването им. Облечени в елегантни униформи пазачи стояха мирно, докато чиновник с бели ръкавици и напудрена перука записваше посетителите. Сетне каретата продължи пътя си по дългия криволичещ път, обсипан с фенери. Процепи в зеленината разкриваха за миг изящни градини с каменни фонтани. На върха на хълма се издигаше великолепен дворец от бял мрамор, висок три етажа. Колонада с осемнадесет стълба оформяше главния вход, извит като полумесец, осветен от огромен полилей. Имението бе построено с цел да поразява, но вниманието на Ариста бе привлечено от масивния бронзов фонтан, украсен със статуите на три голи жени, изливащи вода от каните си.

Безукорни слуги разтвориха златните врати. Друг човек, издокаран в дълъг тъмен жакет, ги въведе във вестибюла, изпълнен с толкова гоблени и статуи, колкото Ариста никога не бе виждала на едно място. Бяха преведени до обширен вътрешен двор. Покрити с бръшлян решетъчни прозорци обграждаха тераса, украсена с множество непознати растения и още два фонтана — отново изобразяващи голи жени, само че този път по-малки и изработени от мрамор.

— Добър вечер, Ваше Височество, господа. Добре дошли в скромния ми дом.

Седнал на луксозен диван, едър мъж им поднесе горните приветствия. Не беше висок, но имаше забележително благоутробие. Изглежда навлизаше в петдесетте, косата му беше доста напреднала в оплешивяването. Бе вързал остатъка с панделка от черна коприна, оставяйки опашката да пада по тила му. Тлъстичкото му лице оставаше младо, само около очите имаше издайнически бръчици — и то само когато се усмихваше, както сега. Месата му бяха скрити под копринена роба; държеше чаша вино, заплашваща да се излее при подканването му.

— Дъстър, откога не сме се виждали, стари друже? Вече разбирам, че трябваше да те повиша до главен офицер, когато имах възможност. Това щеше да спести толкова неприятности и на двама ни. Уви, тогава нямах сегашните очи. Надявам се, че можем да загърбим неприятностите.

— Аз ги загърбих в деня, в който Хойт умря — отвърна Ройс. — Съдейки по начина на приемането ми, изглежда Диамантът не може да загърби миналото.

— Истина, истина — изкикоти се Космос. Ариста прецени, че той е от типа хора, използващи смеха като нервен тик. — Не ще ме оставиш да се измъкна безнаказано, нали? Това е добре, пазиш ме честен — поне колкото мъж с моята професия може да бъде.

Той се изкикоти отново.

— Тази легенда държи гилдията ни на ръба. Хубаво плашило си ти. Не че господин Прайс се впечатлява от това, ала негово задължение е организацията да функционира гладко. Да ти позволим да се щураш из града е като да пуснем изгладнял тигър в претъпкана кръчма. На мен като кръчмар се полага да поддържам реда.

Космос посочи към Ройс с бокала си.

— Познаваш господин Прайс само бегло, ако не се лъжа. Което е жалко. Би ти допаднал, ако се бяхте срещнали при различни обстоятелства.

— Кой е казал, че не го харесвам?

Космос се изсмя: