Нифрон се въздига

Дори и стандартната стая бе луксозна в сравнение с повечето странноприемници. Матраците бяха пълни с перушина, чаршафите бяха чисти, възглавниците меки, а юрганите — тежки. Имаше огледало, в което човек да се огледа в цял ръст, огромен скрин, писалище с прилежащ стол, както и малко помещение с леген за миене и нощно гърне. В стаята имаше камина и лампи, ала Ройс не ги запали, оставяйки единствено светлината от улицата да хвърля удължени карирани петна по пода.

След като вече не се намираха на пътя и бяха сред по-познати места, принцесата даде воля на любопитството си.

— Не разбирам. Какво правим тук?

— Чакаме — отговори Ройс.

— Какво?

— Не можем просто така да нахлуем в националистическия лагер. Нужен ни е посредник; човек, който да уреди среща — обясни Ейдриън. Бе седнал на писалището и мракът бе изтрил повечето от чертите му.

— Не съм пращала съобщения. Пропуснала ли съм нещо?

— Не сте, ала въпреки това съобщения са били пратени — спомена крадецът.

— Ройс е нещо като знаменитост по тези места — каза й Ейдриън. — Дойде ли в града…

Партньорът му многозначително се прокашля.

— Добре де, не точно знаменитост. Но със сигурност е добре известен. Убеден съм, че приказките са започнали още в мига на пристигането му.

— Значи сме искали да бъдем видени?

— Да — рече Ройс. — Ала не само Диамантът е наблюдавал портата. Някой следи прозореца ни.

— Не е Черен диамант? — попита Ейдриън.

— Твърде е тромав. Подходящ е за такава деликатна работа, колкото товарен кон. В Диаманта биха му се изсмели, ако кандидатстваше.

— Черният диамант не е ли гилдия на крадци? — попита принцесата. Двамата кимнаха.

Макар и тайна организация, Диамантът бе добре известен. Понякога Ариста чуваше да се споменава това име из двора и на съвещанията. Високомерните благородници винаги говореха за тях с презрение, дори и когато се възползваха от услугите им. Черният пазар бе под контрола на въпросната организация, в състояние да достави всичко всекиму — срещу съответната сума, разбира се.

— Може ли да те види?

— Не — освен ако не е елф.

Ейдриън и Ариста се спогледаха, чудейки се дали казаното е шега. Боецът стана и се присъедини до Ройс на прозореца.

— Онзи край стълба, дето е поставил ръка върху дръжката на меча? Дето се поклаща? Това е имперски войник, ветеран от челните разузнавателни отряди.

Ройс изненадано погледна към спътника си.

Светлината от улицата проблесна върху зъбите на Ейдриън, оголили се в усмивка:

— Начинът, по който си променя тежестта, е техника, целяща да предпази войниците да не им се подбиват краката. Късият меч е стандартно въоръжение за лековъоръжен разузнавач, а ръкавицата му е хрумка на крал Етелред, който настоява всички негови войници да ги носят. Тъй като Етелред вече служи на Новата империя, този лудак долу ще да е имперковец.

— Не си се шегувал за служенето в много армии — отбеляза Ариста.

Боецът сви рамене.

— Бях наемник. Така оцелявах. Служех навсякъде, където плащаха добре — Ейдриън зае старото си място на писалището. — Дори командвах някой и друг полк. Веднъж получих медал. Ала само няколко години след сражаването ми на страната на дадена армия, се налагаше да се бия срещу нея. Не е забавно да убиваш стари другари. Така че работех далече. Озовах се в Калис, сражавайки се за Тенкините.

Ейдриън поклати глава.

— Може да се каже, че това беше падението ми. Знаеш, че си…

Прекъсна го почукване. Ройс безмълвно прекоси стаята и застана до вратата, а Ейдриън я отвори. Отвън стоеше безпризорно хлапе.

— Добър вечер, господа. Присъствието ви е желано в стая двадесет и трета — весело рече то, сетне докосна с палец челото си и се отдалечи.

— Тук ли я оставяме? — попита Ейдриън.

Ройс поклати глава:

— Идва с нас.

— Трябва ли да говорите, все едно ме няма? — попита Ариста, ала раздразнението й бе само преструвка. По лицето на Ройс можеше да разбере сериозността на ситуацията и не възнамеряваше да се меси. Намираше се в тила на врага. Ако я заловяха, съдбата й не бе особено сигурна. Опиташе ли да настоява за дипломатически статус, признаването му от Новата империя бе под въпрос. Откупването й от Олрик в замяна на покорството му не бе изключено — както не бе изключена и публичната екзекуция.

— И ще влезем просто така? — скептично попита Ейдриън.

— Да, нуждаем се от помощта им. Когато човек проси, най-добре да потропа на предния вход.

Бяха отседнали в стая номер деветнадесет, тъй че не трябваше да прекосят голямо разстояние. Двадесет и трета стая бе удобно изолирана. В този коридор нямаше други стаи, само стълбище, вероятно отвеждащо към улицата. Ройс потропа трижди, добавяйки след кратка пауза още две почуквания.

Вратата се отвори.

— Заповядай, Дъстър.