Нифрон се въздига

— И също така само на няколко мили от Ратибор — отбеляза Пикъринг. — А оттам… колко, може би един ден път до самата имперска столица?

— Нищо чудно, че империята призовава Бректън обратно — Олрик изгледа насъбралите се. — Та какво казвахте за чудесата?

* * *

— Не мога да повярвам, че не си открила нито един съюзник! — смъмри я Олрик, тръшвайки се на трона. Двамата се намираха сами в приемната зала, най-украсеното помещение в целия дворец. Тази зала и фоайето бяха всичко, което повечето хора имаха възможност да видят от двореца. Толин Велики бе я построил с намерението да бъде заплашителна. Издигащият се на три етажа височина таван бе забележителен, а обгърналият стените балкон разкриваше великолепна гледка. Двойни редици от по дванадесет мраморни колони оформяха дълга галерия, подобна на църковна, ала наместо олтар имаше подиум. След седем пирамидални стъпала се издигаше тронът на Меленгар — единственото място за сядане в цялата обширна зала. Като деца тронът им бе изглеждал внушителен, ала сега, когато Олрик се бе отпуснал в него, Ариста осъзна, че това е само натруфен стол.

— Опитах — отвърна тя, сядайки на стъпалата, както бе правила, когато баща й беше жив. — Всички вече се бяха заклели във вярност на Новата империя.

И тя изложи обезкуражителния си доклад от последните шест месеца провали.

— Прекрасна двойка сме. Ти не направи нищо като посланик, а аз едва не унищожих кралството с онази атака. Много от благородниците гласно изразяват недоволството си. Скоро Пикъринг няма да може да успокоява такива като Ектън.

— Трябва да призная, че бях шокирана, когато научих за атаката ти. Какво те беше прихванало? — поинтересува се тя.

— Ройс и Ейдриън бяха попаднали на планове, изготвени от самия Бректън. Възнамеряваше да ни нападне от три страни. Трябваше да нанеса изпреварващ удар. Надявах се да ги сваря неподготвени.

— Е, изглежда, че в крайна сметка е проработило. Забавило е атаката им достатъчно.

— Да, но каква полза от това, след като не можем да намерим помощ? Ами Трент?

— Не отказаха, ала и не се съгласиха. Толкова далече на север влиянието на църквата никога не е било особено силно, но нямат и кой знае какви връзки с нас. Желаят да изчакат; да видят как ще се развият нещата. Няма да се присъединят към нас, защото смятат, че нямаме шанс. Ала ако им демонстрираме известен успех, може и да успеем да ги убедим.

— Не осъзнават ли, че след това империята ще обърне поглед и към тях?

— Казах им това, но…

— Но?

— Не обърнаха особено внимание на думите ми. Хората в Ланкстиър са груби и назадничави. Признават само силата. Ако бях пребила краля им, щях да имам далеч по-голям успех — тя се поколеба. — Не съм сигурна, че знаеха как да се отнесат с мен.

— Изобщо не трябваше да те пращам — рече Олрик, прокарвайки ръка през лицето си. — Какво ли ми е влязло в главата, да пратя жена за посланик?

Думите му прозвучаха за нея като плесница.

— В Трент полът ми може и да е бил недостатък, но що се отнася за останалите кралства, не мисля, че…

— Тогава вещица — сопна се Олрик. — Още по-зле. Всички онези благородници от Уоррик и Олбърн са тъй отдадени на вярата, а какво правя аз? Пращам някого, съден от църквата за вещерство.

— Не съм вещица! — отвърна Ариста троснато. — И не бях осъдена. Всеки с малко мозък между ушите знае, че това беше измислица на Брага и Салдур, за да се докопат до трона.

— Истината е без значение. Всички вярват на църквата. Тя те обявява за вещица — ставаш такава. Погледни Модина. Патриархът я обяви за Наследник на Новрон, така че всички повярваха. Изобщо не трябваше да ставам враг на църквата. Ала след предателството на Салдур и убийството на Фанън от техните стражи, не можех да превия коляно.

— Когато изгоних свещениците и забраних дякон Томас да проповядва тук за случилото се в Далгрен, хората се вдигнаха на бунт. Подпалиха целия Площад на благородниците. Виждах пламъците от прозореца си. За малко градът да изгори. Искаха главата ми. Непосредствено пред замъка изпепеляваха мои чучела и крещяха: „Смърт за безбожния крал!“ Представяш ли си? А само преди няколко години ликуваха и ме обявяваха за герой. Вдигаха наздравици за мен по кръчмите. Удивително е колко бързо могат да се обърнат срещу теб. Трябваше да прибегна до армията, за да възстановя реда.

Олрик свали короната си и започна да я върти из ръце.

— Намирах се в Олбърн, в двора на крал Арманд, когато чух за случилото се — поклати глава Ариста.

Олрик положи короната на облегалката, затвори очи и остави главата си да удари гърба на стола.

— Какво ще правим, Ариста? Империалистите ще се върнат. Щом се оправят със сганта на Гаунт, отново ще бъдат тук — отвори очи и разсеяно вдигна ръка към шията си. — Вероятно ще ме обесят, нали? Или на кралете се полага брадва?

В тона му се долавяше тихо примирение; това я изненада. Някогашното безгрижно момче се топеше пред очите й. Дори и ако Новата империя се провалеше и Меленгар оцелееше, Олрик вече никога нямаше да бъде същият. Вуйчо им бе успял в много отношения да го умъртви.

Кралят погледна положената на облегалката корона: