Некромантът

— Сигурна съм в това — промърмори Деър. После наведе глава и замълча. Дий я бе познавал почти цял живот и въпреки това нямаше представа каква е точно и на какво е способна. Беше отраснал през Елизабетинската епоха и тя бе оформила представата му за жените. Деър бе убедена, че това е една от причините той — както и Макиавели — непрекъснато да подценява Пернел Фламел.

Дий внимателно разгъна зелената кожа, за да разкрие още един меч, досущ като първия.

— Мечове-близнаци — каза Вирджиния Деър изненадано. — Това трябва да е Жуайоз, мечът на Карл Велики.

— Първия меч, който някога съм притежавал — рече Магьосника. — А сега имам пълния комплект. — Той положи Екскалибур и Кларент до другите два.

Сега, когато мечовете лежаха заедно върху стъклото на масата, сходството им бе очевидно — всички бяха с дължина около петдесет сантиметра и издялани от цял каменен къс. От четирите само Кларент беше грозен и без блясък — останалите бяха гладко полирани и отразяваха светлината. Вирджиния забеляза някои дребни разлики в шарките по дръжките им, но ако не беше гледала как Дий ги подрежда, съмняваше се, че би могла да ги различи — освен Кларент, разбира се.

— След като намерим и избием всички останали Древни, Потомци и безсмъртни по света, ще използвам мечовете, за да унищожа входовете към Сенкоцарствата. Тогава земята наистина ще бъде наша.

— Много умен план, убедена съм — каза Деър. — Имам само един въпрос.

— Само един ли?

— Защо аз?

Дий я изгледа неразбиращо.

— Ти си планирал всичко толкова грижливо: за какво съм ти нужна аз? — Магьосника отвори уста, но Деър вдигна ръка, за да го спре. — И през ум да не ти минава да ме лъжеш — прошепна тя. — Не и когато на масата пред мен има четири меча. — Макар че усмивката не слезе от устните й, заплахата бе явна.

Англичанинът кимна.

— Дойдох при теб, защото… ами, вече ти казах: ти си от ключово значение за моя план. Имам нужда от флейтата ти.

— Флейтата ми ли? — Вирджиния бе напълно слисана.

Дий изглеждаше леко смутен.

— Ами, да. Когато чудовищата бъдат пуснати в града, бих могъл да ги контролирам в продължение на няколко дена. Но след като се нахранят и почнат да вилнеят, ще загубя власт над тях… — Гласът му заглъхна в очакване на реакцията на Деър.

— И смяташ, че флейтата ми ще може да ги омагьоса и контролира.

— Сигурен съм в това. Не забравяй, аз бях с теб, когато стоеше на брега на Ред Ривър и накара стадо от три хиляди подивели бизона да обърне назад. Имам някаква представа за силата на флейтата.

— Има разлика между бизоните и онази менажерия от кошмари, която си събрал.

Дий поклати глава.

— И едните, и другите са животни. А по-рано днес те видях да поваляш както кукубути, така и човеци. Имам пълна вяра в теб.

— Благодаря — отвърна язвително Вирджиния. — А след като поваля съществата в безсъзнание, какво смяташ да правиш с тях, когато се събудят?

Дий сви презрително рамене.

— Ще ги убия или пък ще ги върна на Алкатраз и ще ги оставя да се оправят сами. — Посегна към правоъгълната дървена кутия върху масата, вдигна капака й и извади от нея малка, обкована с мед книга.

Въздухът в стаята моментално запращя от енергия и зелени искри затанцуваха по металните повърхности.

Вирджиния имаше чувството, че са й изкарали дъха.

— Това да не е каквото си мисля?

Дий сложи книгата на масата, между наредените мечове. Обкована в потъмняла зелена мед, тя бе с размери петнайсет на двайсет и три сантиметра, а страниците й бяха дебели и жълти, с оръфани краища.

— Сборника, „Книгата на Авраам Мага“ — каза Дий почти благоговейно. — Посветих целия си живот на откриването на тази книга… — Уви около пръстите си края на червената коприна и внимателно отгърна корицата. — А когато най-сетне се сдобих с нея, последните две страници бяха откъснати. — Той отвори накрая на книгата, където от подвързията стърчаха откъснатите ръбове на два дебели листа. Магьосника нададе писклив и малко неуравновесен кикот. — И знаеш ли какво, Вирджиния: именно тези две страници съдържат Последното призоваване — заклинанието, нужно, за да се върнат Древните от техните Сенкоцарства в този свят. Господарите ми бяха много разстроени, че съм го загубил. — Кикотенето му премина в смях, който бързо се усили и стана истеричен, разтърсвайки цялото му тяло. — Но сега се оказва, че нямаме нужда от Последното призоваване, защото Древните няма да се върнат.

— Докторе! — тросна се Вирджиния, внезапно уплашена от Дий. Никога не го беше виждала такъв. — Овладей се.

Джон Дий си пое дълбок, треперлив дъх.