Некромантът

И изведнъж тримата безсмъртни видяха в него Жана д’Арк и Скатах. Двете жени стояха на брега на една река с извадени мечове, обърнати към невидим противник.

Сен Жермен ахна.

— Жана…

— Нещо обаче не е наред… — отекна гласът на Зеления човек и очите му лумнаха, озарявайки сребърния шлем с изумрудена светлина. Гласът му се усили и образът в кълбото се завъртя… и разкри, че жените стоят срещу един закачулен мъж. Фигурата се раздвижи и Древния и безсмъртните видяха металната кука на мястото на лявата й ръка.

— Не! Не и той. Това е невъзможно… — прошепна с ужас Таммуз.

Сен Жермен също бе потресен от видяното.

— Мъжът с куката. — Гласът му бе изпълнен с чувство. — Но това е невъзможно — каза той, повтаряйки думите на Древния.

— Вие двамата познавате това същество? — попита Паламед, местейки поглед от Сен Жермен към Древния.

— Познавам го. — Гласът на Зеления човек потрепваше. — Видях го преди десет хиляди години. Когато Дану Талис потъна, той беше там. — Гласът му заекна. — Той унищожи моя свят. Бях сигурен, че е загинал заедно с острова. Ако знаех, че е още жив — добави Таммуз свирепо, — щях да го преследвам и да го убия.

— Сен Жермен, кой е този? — попита Паламед, втренчен в кълбото.

— Аз откраднах огъня от Прометей — прошепна французинът, — но този човек ме научи на тайните му.

— Какъв е той: Древен, Потомък, безсмъртен или човек? — попита Паламед.

— Не съм сигурен. Мисля, че не е нито Древен, нито Потомък. Но и не смятам, че е изцяло човек. Нямам представа какъв е. Никола също го е срещал много преди мен. Този мъж го научил как да преведе Сборника и му показал рецептата за безсмъртие.

— А какво прави в миналото? — попита Уил Шекспир.

— Той не е в миналото — рече Таммуз за изненада на всички.

— Вие гледате Сенкоцарство, създадено по подобие на праисторическия свят.

А после във въздуха се разнесе тънък и ясен глас.

— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят.

Скупчени около кълбото в дланта на Таммуз, тримата безсмъртни видяха как фигурата се изправи и разпери широко ръце… а после изведнъж закачуленият вдигна поглед и сякаш се взря право в тях. Сините му очи грейнаха със сребърна светлина.

— А също и Сен Жермен. Казах ти, че този ден ще настъпи. Време е да си платиш дълговете. Защо не дойдеш при нас? Таммуз — заповяда фигурата, — прати ми го веднага тук.

Без да каже и дума, Зеления човек протегна лявата си ръка и сграбчи французина за палтото; после натика димящото кълбо в гърдите му.

Сен Жермен мигновено се превърна в сив дим и изчезна.

Глава 46

Интеркомът върху бюрото на Дий избръмча тихо. — Госпожица Деър се върна, господине.

— Нека влезе. — Доктор Джон Дий завъртя кожения си стол, откъсвайки се от гледката на улиците на Сан Франциско. Един слаб червенокос секретар отвори вратата и пропусна в огромния офис от стъкло и хром Вирджиния Деър, натоварена с торби. Токчетата на ботушите й потракваха по мраморния под.

— Обичам да пазарувам — обяви тя.

Дий погледна към секретаря.

— Благодаря ти, Едуард, това е всичко. Можеш да си вървиш и ти благодаря, че остана до късно.

Мъжът кимна.

— Тук ли ще бъдете утре? Има някои документи, които се нуждаят от подпис.

— В момента не съм сигурен. И ако някой ме търси, още ме няма.

— Да. По-рано днес пуснах прессъобщение, че сте в Хонконг — каза мъжът, а след това се оттегли от стаята и затвори вратата.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза докторът, като насочи отново вниманието си към Вирджиния. Приведе се напред и внимателно постави обгорените си ръце върху бюрото. Макар да ги бе намазал с алое вера и болкоуспокояващ крем, те още го смъдяха и по тях бяха започнали да се образуват мехури.

— Благодаря — отвърна Вирджиния Деър с усмивка. — Искам да знаеш, че ти плати за всичко и е много скъпо.

— Винаги си имала скъп вкус — рече Дий.

Под черното, дълго до кръста палто от глиганска кожа, украсено с голямо количество ресни, Вирджиния носеше избелени джинси, червена риза в стила на Дивия запад и черен колан от гущерова кожа, който бе в тон с черните й каубойски ботуши. Тя се отпусна в един стол срещу английския магьосник, вдигна крака върху ръба на бюрото и се втренчи в него над плота от черен мрамор.

— Бях забравила какви страхотни бутици има в Сан Франциско.

— Кога за последен път си била тук? — попита той.

— Не много отдавна — рече тя неопределено, — но знаеш, че не обичам да прекарвам дълго време в Америка — това място ми навява прекалено много тъжни спомени.

Дий кимна. Той избягваше Англия по същата причина.

— Как са ръцете ти? — попита тя, сменяйки темата.

— Наболяват — рече Дий, като ги вдигна. — Това, което ме дразни, е, че ако можех да използвам аурата си само за миг, щях да ги изцеря.

— Да, и щеше да разкриеш присъствието си на всяко същество в този град.

Магьосника кимна.

— Именно.

— Предполагам, че имаш план? — попита Деър.

Дий се облегна в стола си и се завъртя, за да впери отново поглед в града.