Нашественици във времето

— Ти не разбираш — пресече го тя. — Не казах, че съм в капана на миналото. Исках да кажа — в капана на бъдещето. Заради погубването на Проекта от налудничавата наглост на Майкъл Пул аз съм заклещена в тази единствена, обречена времева линия.

— Аха. Твоето видение за изцяло оптимизирани вериги от събития…

— Не ми приказвай за видения, предател такъв! — Тя говореше с равен, делови глас и думите й още по-силно жилеха от това. — Какви ли видения може да има в главата ти?

Мускулите на челюстите му заподскачаха.

— Виж какво, Шайра, опитвам се да ти помогна. Ако желаеш да ме обиждаш, нямам нищо против. Но рано или късно ще трябва да се примириш с факта, че също като мен няма къде да мърдаш оттук. От миналото.

Тя се извърна много грациозно и присви глава към коленете си. Тялото й леко се залюля във въздуха.

— Не.

Раздразнението вече напираше в него.

— Какво означава това „не“? Щом проклетият „Интерфейс“ се затвори, няма връщане в бъдещето.

Тя се усмихна съвсем неочаквано.

— Е, няма пряк път. С това се примирих. Но има друг път за връщане. По-дългият.

Той сви вежди.

— Смятам да се подложа на АС-процедури. Ако ми предложат или мога да си платя. После…

— … после е много просто: живееш петнадесет века — петдесет поколения — и чакаш отново да се появи технологията за създаване на сингуларности. За да започнете всичко отначало. Това ли искаш да кажеш?

Усмивката не напускаше устните й.

— Как можеш да си въобразяваш такива неща? — не я оставяше той. — Опозна Майкъл Пул. След два века живот главата му беше толкова препълнена с шлака, с улегнали слоеве на преживяното, че понякога едва работеше. И ти разбра това, нали? Защо според тебе той буквално десетилетия е прекарал сам в онзи ГОТ-кораб сред кометната ареола? И ти ми споменаваш небрежно, че ще живееш седем пъти по-дълго. Как би могла която и да е цел да остане в тебе след такъв огромен период? Та това е… над човешките възможности…

Момичето не отговори, но усмивката си оставаше, предназначена за самата нея. И Парз, макар доста по-възрастен, усети как се превръща в нещо преходно и слабо, в мушица-еднодневка пред необятния, горящ в душата на Шайра стремеж.

Хари прие форма на кушетката до Майкъл. Изображението беше бледо и колебливо, пикселите се скупчваха неравномерно и бяха с различна големина — очевидно Хари вече не можеше да използва изцяло мощността на процесора. Но поне създаваше илюзия за телесност, за нечие присъствие в купола, а Майкъл беше предоволен и от това.

Лежеше по гръб на кушетката, стремеше се да постигне и вътрешно, и външно спокойствие, но стегнатите възли в челото, врата и гърба не му се подчиняваха. Гледаше как порталът на „Интерфейс“ се отваря пред него, сякаш разцъфва. Вече заемаше по-голямата част от зрителното поле на купола. Бойният кораб Сплайн със забития в него „Рак“ се движеше по допирателна край Юпитер и пред погледа на Майкъл порталът сега висеше на кадифен космически фон с далечни населени звезди. Ясните синьовиолетови очертания и лъскавото злато по страните на тетраедъра — сенчести отражения на други времена и пространства — бяха наистина красиви.

Хари заговори със стържещ глас:

— Предполагам, че знаеш какво правиш?

Майкъл не можа да сдържи смеха си.

— Май е доста късничко да ме питаш.

Хари се прокашля.

— Цялата тази лудория беше скалъпена малко набързо. Само се чудех дали имаш по-ясни идеи в главата си, отколкото когато натика буца кометен лед в гърлото на боен кораб от бъдещето.

— Добре де, нали успях?

— Ъхъ, само късметът ти помогна. Защото Сплайнът беше замаян от каузалния стрес, а горкичкият стар Джейсофт решил да опържи нервната му система.

Майкъл пак се усмихна.

— Не беше късмет. В края на краищата каксите бяха победени от собственото си скапано самодоволство. Джейсофт се оказа незаключената врата, слабото място, което сами докараха през времето. Ако не беше той, щяха да оставят някоя друга пролука, някоя ахилесова пета, от която да се възползваме. Толкова бяха сигурни, че ще ни издухат от Слънчевата система, без да се напъват, че нищо не може да им се опре…

— Добре, добре — Хари вдигна призрачните си ръце. — Стига, Майкъл. А как ще унищожим червеевата дупка?

— Не съм съвсем сигурен.

— О, страхотен си!

За миг лицето на Хари се замъгли и Майкъл си представи как още от мощността на процесора се отклонява от създаването на образа. Влошаваше се все повече и илюзията за плътско присъствие до Майкъл почти изчезна.

— Хари, проблеми ли имаш? Смятах, че сме на автоматично управление до влизането в „Интерфейс“.

Гласът на баща му си пробиваше път през пукот и неясен шум.

— От онези антитела е. Прекалено хитри са.

— Аз пък си мислех, че ги контролираш. Нали ги организира да изхвърлят окото с Шайра и Парз, да прережат нерва…