Нашественици във времето

— Не и пряко. Хари, погледни по друг начин — тези тръбички определят стойностите на фундаменталните физически константи на вселената. Гравитационната константа, заряда на електрона, Планковата константа, неопределеността…

Хари кимна.

— И ако една от тези свити тръби се отвори малко…

— … константите ще се променят. Или — внушително натърти Майкъл, — обратното.

— А, вече стигаме до принципа на действие на хипердвигателя.

— Да… Доколкото успях да схвана, хипердвигателят локално потиска една от физическите константи. Или по-скоро лишена от измерения комбинация от константи.

— И като ги потискаме…

— … можем да отслабим свиването на допълнителните измерения поне локално. Като позволиш на кораба да се премести леко в петото измерение на пространство-времето, ти го караш да измине големи разстояния в обичайните измерения.

Хари вдигна ръце.

— Достатъчно. Разбирам как работи хипердвигателят. Сега ми кажи какво означава всичко това.

Майкъл обърна към него засмяното си лице.

— Добре, ето го и нашия план. Влизаме в „Интерфейс“, по-навътре в червеевата дупка…

Хари трепна.

— Нека да позная. И тогава включваме хипердвигателя.

Майкъл кимна.

Порталът вече надвисваше неугледен над тях. Една от блещукащите страни потопи в себе си като басейн погледа на Пул — толкова близка, че вече не виждаше сините рамки, които я обкръжаваха.

— Още три минути — тихо каза Хари.

— Добре — Майкъл помисли и добави: — Благодаря ти, Хари.

— Майкъл… Знам, че това нито има, нито трябва да има и най-малко значение… но не мисля, че ще преживея тази бъркотия. Вече не мога да функционирам независимо от Сплайна. Толкова съм оплетен в изкуствените интелекти на Сплайна и „Рака“, че ако единият се повреди, ще го последва и другият…

Майкъл осъзна, че протяга ръка към виртуалния на своя баща. Смутено я отдръпна.

— Да, знам. Май ми е жал. Ако това те утешава, и аз няма да оцелея.

Младежкото лице на Хари се разпадна в облак пиксели.

— Това не е никакво утешение, мътните те взели — сякаш отдалеч прошепна той.

„Интерфейс“ беше съвсем близо до тях. Майкъл долавяше отражения на Сплайна върху една от страните му, като че на бойния кораб предстоеше да се гмурне в безмерно езеро.

Хари се превърна в пикселни прашинки, сетне отново придоби отчетливост.

— Майната им на тези роботчета — изръмжа той. — Чуй ме, Майкъл, докато имаме време, трябва да ти кажа нещо…

Междупланетният товарач се закова над сплесканото изтръгнато око на Сплайна. Отворените врати на товарния хангар увиснаха като подканящи устни и откриха ярко осветения трюм.

Окото се блъсна в плоския таван и меко отскочи. Няколко метра откъснат очен нерв го следваха като сдъвкан остатък от пъпна връв и бавно се увиваха около въртящото се око. Вратите се затвориха и трюмът го погълна.

Във въздушния шлюз на хангара Мириам Берг притискаше лице към дебелото стъкло на обзорния илюминатор. В ръцете си държеше мощен индустриален ръчен лазер, пръстите й потропваха по корпуса му, докато налягането в двете помещения се изравняваше.

Очите й се плъзгаха по одраните стени на хангара с леко неодобрение. Корабът „Нартикар“ от Ганимед правеше товарни курсове между луните на Юпитер. Притежаваше го западнала транспортна фирма, състояща се от двама души. Знаеше, че не бива да очаква прекалено много от такъв кораб. Братята д’Арси вършеха мръсна и опасна работа. Обикновено този хангар се запълваше със заледена вода от Ганимед или Европа или пък със странни серни съединения, изкопавани при изключителни рискове от повърхността на Йо. Това обясняваше произхода на някои от петната. Но серните съединения не покриват стените с пошли рисунки, каза си тя. Нито разхвърлят миризливи бинтове и недоядени порции — както й се струваше, по всяка удобна повърхност. Все пак имаше късмет, че дори един кораб в района беше способен толкова бързо да прибере проклетото око. Повечето кораби около портала на „Интерфейс“ бяха спретнати правителствени играчки или военни съдове. Но точно братята д’Арси с тяхната очукана стара бричка се промушиха през тълпата и я взеха от кораба от пръст в отговор на нейното паническо послание по всички канали, след като разбра какво си бе наумил Пул.

Гледаше подскачащото око в сгъстяващия се въздух на хангара. Прилича на идиотска плажна топка, кисело отбеляза тя, но покрита със засъхнала кръв и снопчета разкъсани мускули. Все пак имаше едно по-прозрачно петно — може би лещата — през която различаваше смътни човешки фигури.

Майкъл…

Прозвуча звън на несъществуваща камбана и вратата, отделяща я от хангара, се дръпна встрани. С лазера в ръце Берг се хвърли към окото.

Въздухът беше свеж, макар и непоносимо студен през леката цяла дреха, която носеше отпреди атаката на каксите срещу „Приятелите“. Пое си дъх, за да прецени налягането и вкуса на въздуха…

— Исусе!