Нашественици във времето

Усмихваше се, но го завладя безмерна тъга. Макар и без причина, той се срамуваше, че последователно унищожава идеалите на тази млада жена.

— Шайра, страхувам се, че този твой довод приключва спора. Фактът е, че не се нуждаем от вашия Проект. — Кимна към Парз. — Джейсофт ни разказа. Хората ще се освободят от потисничеството на каксите. Ще мине много време и свободата ще означава почти пълното им изтребление — но ще бъде направено, вече знаем това, и то чрез простите, изненадващи постъпки на един-единствен човек. Чрез непредсказуемостта на човечеството. — Оглеждаше празното й лице — сега съзнаваше, че това е лицето на непълноценна човешка личност. — Обикновените хора накрая ще се справят с каксите. Но това не се побира в представите ти, нали? Няма нужда от вашите грандиозни планове да спечелите свобода, като саботирате самата история.

— Но…

— И доколкото виждам, единственият начин да бъде погубено това бъдеще — настойчиво продължаваше Майкъл, — е да оставим портала отворен, да дадем и на каксите още възможности да променят историята — в своя полза. Съжалявам, че съм имал нещо общо със създаването на това проклето нещо, че сложих началото на толкова много неприятности. Сега всичко, което искам, е да поправя стореното…

— Но ще умрете — натърти Шайра, вече готова да се хване и за сламката.

Той се разсмя.

— Много е смешно, но май вече не ме интересува кой знае колко… Все пак не искам да повлека всички вас със себе си, ако не се налага. Хари, намери възможност да ги отпратим, преди да ударим.

— Работя по въпроса — невъзмутимо каза Хари. — Сега ни остават тринадесет минути до портала.

Парз като че се размърда смутено в креслото си.

— Не съм сигурен дали заслужавам това помилване.

— Тогава смятайте го за задача — остро подхвърли Майкъл. — Искам да отведете това момиче от кораба. Мислите ли, че ще тръгне доброволно?

Парз хвърли кратък поглед на Шайра, застанала пред Майкъл с конвулсивно свиващи се юмруци.

— Вероятно не — каза тъжно той.

— Дванадесет минути — съобщи Хари.

14

От разкъсано очно гнездо в сивата слонска кожа на Сплайна изскочи триметровото кълбо на окото, повлякло със себе си дебел нерв. Безпилотни антитела, като се счепкваха и блъскаха едно в друго, загъмжаха по прозирната повърхност на кълбото и по нерва. Червена лазерна светлина заискри от устите на дузина антитела и започна да кълца стъблото. Накрая то се скъса, поне метър от дължината му бе насечена на парченца от лазерите. Бойният кораб устремно продължи към синьото гърло на портала. Антителата се боричкаха, за да се хванат някъде, отскачаха от зарязаното очно кълбо и прекъснатия нерв и не спираха да се удрят с тънките, пронизващи лъчи на лазерите.

Когато Сплайнът се смали до петънце изранена плът, Джейсофт Парз се обърна и огледа вътрешността на окото. Единствената му спътничка, момичето от „Приятелите на Уигнър“, висеше почти точно в геометричния център на кълбото, слабото й тяло бе свито в отпусната зародишна поза, очите — полупритворени. Парз я погледна и изведнъж му се стори, че е много уязвим в тази куха сфера, облечен само с този твърде голям за него, износен халат на Майкъл Пул. Течността бе изсмукана от кълбото и то бе набързо запълнено с въздух, за да могат двамата да преживеят пътуването. Той се отказа от прилепващия скафандър, за да сподели опасностите, на които би се изложила и Шайра.

Разтърси го внезапен пристъп на страх, на чувството за голота.

Прииска му се да каже нещо.

— Скъпа моя, не бива да се боите от бъдещето. Майкъл Пул направи всичко по силите си, за да ни опази от съдбата, която сам определи за себе си. Въздухът в тази кухина ще ни стигне за много часове, Пул ни снабди с нагревателни елементи, с храна и вода. Ще можем да оцелеем, докато ни прибере някой кораб от тази епоха. И имам основания да вярвам, че скоро ще се събереш с твоите хора от кораба.

Тя изви глава и го погледна. Воднистосините очи бяха възпалени като от плач.

— Джейсофт Парз, не ме топлят утешения от един слуга на каксите.

Той направи усилие да не трепне.

— Не мога да те виня за това — търпеливо каза Парз. — Но поводите за подобни епитети останаха зад гърба ни, Шайра. Тук сме — ти и аз, в това древно локално време. И след унищожаването на „Интерфейс“ тук ще прекараме остатъка от живота си. Трябва вече да се примириш с това и да погледнеш напред…

— Примирих се само с това, че попаднах в капан. С нищо друго.

— В капана на миналото ли? Не би трябвало да виждаш нещата по този начин. Сега сме в ново за нас време — в много отношения по-добро от нашето, златен век в човешката история. Помисли за това, Шайра. Хората от тази епоха са отправили погледите си навън, едва започват да изследват възможностите, предложени им от вселената, да осъзнават собствените си способности. Изкоренили са много недъзи, не само обществени, но и телесни — глад, болести, преждевременна смърт, която съвременниците ни твърде отблизо познават благодарение на каксите. Имат много замисли, в които ти…