Нашественици във времето

Навсякъде около себе си откриваше квантови вълнови функции. Те се простираха между звезди и планети — слоеве вероятност, свързващи материята и времето като паяжини, хвърлени над остаряващите галактики. Те се преплитаха, усилваха се и заличаваха една друга, всички свързани от неумолимата логика на господстващите вълнови уравнения.

Функциите запълваха пространство-времето и пронизваха душата му. Той въодушевено се носеше по техния пищен блясък през сърцата на стареещите звезди.

Настрои възприятията си за мащабите и вече сякаш не съществуваше разлика между големината на електрона и дълбочината на звездната гравитационна яма. Възприятието му за време уголемяваше като телескоп и можеше да наблюдава приличащото на рояци насекоми, суетливо разпадане на свободните неутрони — или да отстъпи, за да гледа величественото, бавно разрушаване на самите протони…

Скоро у него не остана много от човека.

И накрая бе готов за последната стъпка.

Човешкото съзнание беше изкуствено. Някога хората вярвали, че богове вдъхват живот на душите им, че водят своите битки в човешки облик. После създали идеята за самосъзнаващия се, самоопределящ се ум. Сега Майкъл виждаше, че всичко това не е било повече от една идея, един модел — илюзия, зад която да се скрият хората.

Той, последният човек, не се нуждаеше от такива остарели утешения.

Осъзна, че нямаше познание. Имаше само възприятие.

Той се отпусна с подобие на усмивка. Съзнанието му заискри и потъна.

Беше отвъд времето и пространството. Великите квантови функции, обхванали вселената, изтичаха край него като широка буйна река, зрението му запълни сива светлина, която грееше под действителността — светлината, в която всички явления бяха сенки.

Неотбелязаното от нищо време отминаваше.

И тогава…

В пространството плуваше четиристранна кутия с прозрачни стени.

Иззад невъзможен ъгъл човек влезе в кутията. Зад него се влачеше въже от оплетени влакна на дървесна кора. Човекът беше облечен в обработени животински кожи. Беше мършав, с полепнала по него мръсотия, с кожа, повехнала от студа.

Той учудено гледаше звездите.

Разпрострялото се съзнание на Майкъл трепна. Нещо се бе променило…

Историята започваше отново.