Нашественици във времето

Той се намръщи.

— Разбира се, тези идеи са зашеметяващи. Но вие направихте още една крачка, нали, Шайра? Има още една хипотеза, която сте създали.

— Ами… да. — Тя странно сведе глава в подобна на молитва проява на уважение. — За нас е невъзможно да повярваме, че Върховният наблюдател ще представлява просто едно пасивно око. Камера, отбелязваща цялата история.

— Не — съгласи се Майкъл. — Мисля, че вярвате в способността на Върховния наблюдател да влияе на пресъздаването. Нали? Вярвате, че Наблюдателят ще има властта да изследва всички почти безкрайни потенциални варианти на историята на вселената, съхранени в регресиращите вериги от квантови функции. И че Наблюдателят ще избере, ще пресъздаде история, която… която какво?

— Която може би просто ще е най-удовлетворяващата естетическото му чувство — предложи Парз със суховатата си старческа ирония.

— Която увеличава до максимума потенциала на битието — възрази Шайра. — Поне в това вярваме. Която превръща космоса, цялото време, в сияйно място, в градина без погубване, болка и смърт.

Тя внезапно отметна глава. Майкъл беше трогнат от контраста между мършавостта на напрегнатото лице и красотата — силата, копнежа — в нейните идеи.

Хари каза с дрезгав от изумление глас:

— Богът в края на времето. Как е възможно това?

Майкъл се улови, че би искал да погали момичето, и опита да вложи нежност в думите си.

— Вече си мисля, че ви разбирам. Вие вярвате, че нищо от това не е действително — положението ни тук, какската окупация на Земята, нахлуването на каксите през времето. Всичко е преходно в определен смисъл. Ние просто сме принудени да понасяме движението на съзнанията си по една от веригите квантови функции, която според вярванията ви ще бъде свита изхвърлена от вашия Върховен наблюдател, за да избере…

— Рая — избърза Хари.

— Не, не е толкова примитивно — каза Майкъл. Опита се да си представи, да погледне отвъд думите. — Хари, ако тя е права, върховното състояние — последната форма на битието — ще се състои от всеобща и локална оптимизация, от довеждане на потенциала до максимум, навсякъде и от първия миг, от началото на времето.

Сияние, бе казала Шайра. Да, сияние сигурно бе подходяща дума за такова съществуване… Майкъл затвори очи и се съсредоточи в усилие да извика в съзнанието си представата как тази калпава действителност изгаря, за да открие сивата светлина на лежащото под нея оптимално състояние.

Сълзите леко напираха под затворените му клепачи. Ако някой бъде удостоен само да надзърне в това видение, каза си Майкъл, щом бъде завлечен обратно в тресавището на настоящата верига от недействително битие, той веднага ще се побърка.

Щом на това се крепеше вярата на „Приятелите“, нищо чудно, че бяха толкова далечни, толкова напрегнати — и нехайни спрямо всекидневния живот, спрямо болката и смъртта на другите. Историята, каквато съществуваше, за тях не беше нищо повече от мърляв предшественик на идната всеобща оптимизация, когато Върховният наблюдател ще захвърли всички несъвършени световни линии.

И нищо чудно, продължаваше да размишлява той, че у „Приятелите“ липсваше човещина. Техните мистични видения бяха лишили от всякакво значение собствения им живот — единствения живот, който имаха, каквато и истина да съдържаше философията им. Бяха станали непълноценни същества, нещо по-малко от хора. Отвори очи и се вгледа в Шайра. Отново долови упоритото напрежение в това крехко момиче — но сега виждаше и колко ощетена беше тя от своята философия.

Не беше напълно жива и може би никога нямаше да бъде. Осъзна, че я съжалява.

— Добре, Шайра — нежно промълви той. — Благодаря ти, че ми каза всичко това.

Парз въздъхна едва ли не с копнеж, финото затворено лице издаваше изтънчената му печал.

— Но тя още не ни е казала всичко. Не е ли така, момиче? — Гласът му се изостри. — Щом наистина вярваш в това чудесно видение — че вече преживяната от нас история, настоящето и бъдещето, с което ще се сблъскаме, са обикновени първообрази за някаква необятна съвършена версия, която някой ден ще ни бъде натрапена от самия край на времето, тогава за какво е целият този Проект? Защо е необходимо да правите нещо, за да промените положението си тук и сега? Защо просто не понесете болката, защо не я оставите да отмине и да чакате всичко да бъде поправено в края?

Тя поклати глава.