Нашественици във времето

— Малките дупки като онези в равнището на сингуларностите на кораба просто ще имплодират, когато се изпарят напълно. Но в далечното бъдеще, когато сингуларностите в дупки с масата на галактики започнат да излизат от своите хоризонти на изпарението… Хари, голите сингуларности не са граници на Коши за пространство-времето. Няма ред, няма структура в пространство-времето, което може да се появи от гола сингуларност, не сме в състояние да правим основани на причинността предвиждания за събитията в него. Някои теоретици твърдят, че ако възникне гола сингуларност, пространство-времето, самата вселена просто ще бъде разрушена.

— Исусе! Но има вероятност те да не могат да възникнат, нали?

— Трябваше да станеш философ, Хари.

— Трябваше ли?

— Разработен е принципът на Космическата цензура — че има нещо там, нещо като принципа на Паули може би, което би спряло възникването на голи пробиви. Това е едната теория.

— Аха. Само че кой е Космическият цензор? И можем ли да му се доверим?

— За съжаление е лесно да измислим прекалено много начини за възникването на голите сингуларности. А никой не може да съчини особено интелигентна история как би се появила Космическата цензура…

Реещият се Парз слушаше всичко това със затворени очи.

— Вярно е. И може би в това е стремежът на „Приятелите“.

Майкъл почувства как парчетата на картинката се подреждат в главата му.

— Боже мой! — тихо възкликна той. — Намекваха за власт над историята. Мислите ли, че може да са толкова тъпи? — Той погледна нагоре към виртуалния. — Хари, възможно е „Приятелите“ да се мъчат да променят историята чрез гола сингуларност…

— Но никога не биха успели да я контролират — все още със затворени очи възрази Парз. — Ще бъде напълно подчинена на случайността. В най-добрия случай ще изглежда като подхвърляне на граната в зала за политически дискусии. Да, ще промени дневния ред, но като го прекъсне окончателно. А в най-лошия…

— В най-лошия биха могли да разбият пространство-времето — заключи Майкъл.

Хари го гледаше отгоре, спокоен и сериозен.

— Какво ще правим, Майкъл? Ще им помогнем ли?

— Как пък не! — тихо отвърна Майкъл. — Трябва да ги спрем.

Шайра вдигна очи от екраните с данни, шията й се изправи като пружина.

— Вие не разбирате — невъзмутимо заяви тя. — Грешите.

— Значи се налага да ми обясниш — уморено каза Майкъл. — Хари, разполагаш ли с възможността, за която те попитах?

Усмивката на Хари стана насилена.

— Изкуствените интелекти твърдят, че можем да затворим „Интерфейс“. Но не разбирам как. И не ми се вярва решението на проблема да ти хареса.

Майкъл усещаше как огромният товар го притиска, сякаш жадува да смаже ребрата му.

— Нищо не ми харесва в тази история. Но ще го направим, каквото ще да става. Когато можеш, започвай, Хари.

Той затвори очи и се отпусна на кушетката с надеждата сънят да го обори. След няколко секунди ускорението от планетарния двигател на Сплайна го натисна по-дълбоко във възглавниците.

13

В зенита порталът на „Интерфейс“ наподобяваше мъничко растящо цвете с електрически син цвят. Корабът Сплайн вече навлизаше в хилядамилната зона на екзотичното пространство — изкривения вакуум около устата на червеевата дупка.

Джейсофт Парз кацна като птица в задействаната изкуствена гравитация на двигателите. Седна и впери остър поглед в Майкъл.

Шайра стана и тръгна несигурно през купола. Огромните й очи бяха уморени, черепът ясно се очертаваше под тънката кожа.

— Не бива да правите това — каза тя.

Майкъл започна:

— Скъпа моя…

Хари го прекъсна:

— Майкъл, затънали сме в буря от послания. Чудя са как от всички тези комуникационни лазери куполът още не се е подпалил… Мисля, че трябва да се заемеш с това. Всички кораби в радиус от хиляда мили знаят, че сме тръгнали, и около дузина различни служби желаят да научат какво, по дяволите, правим.

— Може ли някой от тях да ни спре, преди да достигнем „Интерфейс“?

Хари помисли.

— Вероятно не. Сплайнът, дори разбит, е адски голям, трябва да го пръснат на парчета, за да го спрат. А в околността няма толкова тежки оръжия.

— Чудесно. Зарежи ги.

— Имаме и съобщения от кораба на „Приятелите“ — уведоми го Хари. — Най-учтиво питат какво си въобразяваме, че правим.

Шайра силно стисна ръце.

— Майкъл, длъжен сте да ги изслушате!

— Шайра, отговори ми честно. Могат ли „Приятелите“ да направят нещо, за да ни спрат?

Устните й потрепваха, очите й натежаха сякаш от напиращи истерични сълзи. Майкъл почувства нелеп, необясним подтик да я успокои.

— Не — каза тя накрая. — Не и физически. Но…

— Тогава зарежи и тях. — Майкъл се умисли. — Всъщност, Хари, искам да изключиш целия проклет комуникационен блок… Както и цялото оборудване на Сплайна със същите функции. Завинаги. Искам да го превърнеш в боклук. Можеш ли да направиш това?

Пак кратко колебание.

— Няма проблеми, Майкъл — несигурно промълви Хари. — Но… според тебе това наистина ли е добра идея?

— Няма да ни послужи за нищо там, където отиваме. Само ни разсейва. След колко — той плъзна поглед по зенита, — четиридесет минути ли?…

— Тридесет и осем — мрачно отговори Хари.