Нашественици във времето

— … ще влезем в „Интерфейс“. И ще го затворим. Никой нищо повече не може да каже по това решение.

— Няма да споря — настоятелно продължи Хари, — но… Майкъл, ами Мириам?

— Мириам също е отвличащ вниманието фактор — твърдо отвърна Майкъл. — Хайде, Хари, направи каквото ти казах. Нуждая се от твоята подкрепа.

Няколко секунди всички мълчаха.

— Готово — съобщи Хари. — Съвсем сами сме, Майкъл.

— Вие сте глупак — студено изрече Шайра.

Майкъл въздъхна и се намести по-удобно на кушетката.

— Не за пръв път ме наричат така.

— Но може би за последен — сухо подметна Парз.

— Мислите си, че с един дързък, решителен удар се справяте с проблема — продължи Шайра, воднистосините й очи не се отделяха от лицето на Майкъл. — Мислите си, че сте безстрашен пред очакващите ви неизвестни опасности — среща с бъдещето, дори със смъртта. Но вие не сте безстрашен. Уплашен сте. Плашат ви дори думите. Страхувате се от думите на своите съвременници — а колко лекции трябваше да изслушам, че било толкова важно да ви се доверим… да споделим с вас огромните проблеми, с които се опитвахме да се преборим? Сега път вие — колкото глупав, толкова и високомерен — обръщате гръб дори на своите хора. Боите се и от думите на „Приятелите“, дори от мен, от логиката, от истината в нашите убеждения.

Майкъл разтърка носа си. Как му се искаше малко да му олекне от тази досадна умора.

— Страхотна реч — каза той.

Тя се изправи напрегнато.

— Боите се и от себе си. От страх, че не ви достига решителност, дори не смеете да обмислите възможността да се посъветвате с най-близкия си човек — Мириам, която е на не повече от една светлинна секунда разстояние. По-скоро сте готов да превърнете комуникационните уреди в „боклук“, отколкото…

— Стига — отсече Майкъл.

Тя леко се дръпна назад от резкия му глас, но не изглеждаше готова да отстъпи. Бледите й очи блестяха на костеливото лице.

Майкъл каза:

— По дяволите всичко! Това вече са академични спорове, Шайра. Правилата се промениха. За всичко, което очаква отсега нататък този кораб, останалата вселена все едно не съществува. Да се разберем, че така ще бъде. Сега сме само четирима — ти, аз, Парз и Хари…

— И няколкостотин антитела — колебливо добави Хари, — които контролирам с известни затруднения…

Майкъл не го слушаше.

— Само ние четиримата, Шайра, в този мехур от въздух и топлина. И единственият начин корабът да завие обратно е ти — именно ти — да убедиш мен и другите, че вашият Проект си струва неизчислимите рискове. — Той се вгледа в нея, опитваше се точно да прецени какво мисли. — Е, какво? Имаш още тридесет и осем минути.

— Тридесет и шест — поправи го Хари.

Шайра затвори очи и дълбоко, на пресекулки си пое дъх.

— Добре — съгласи се тя.

Тръгна към стола си тромаво и вдървено. Седна.

Майкъл се оживи от очакването, сякаш се подмладяваше от възможността най-после да получи отговор на своите въпроси.

Шайра им говореше за Юджийн Уигнър и за катастрофите на фон Нойман.

Както в случая с живата или мъртвата котка на Шрьодингер, събитията си остават недействителни, докато не ги регистрира съзнанието на наблюдател. Но всяко наблюдение просто прибавя нов слой потенциалност към ядрото от събития, също неосъществен, докато не бъде наблюдаван на свой ред.

Според Уигнър веригите от квантови функции се простират в безкрайността, в никога несвършваща верига, в безкрайна регресия.

— Така стигаме до парадокса на приятеля на Уигнър — заключи Шайра.

Майкъл нетърпеливо поклати глава.

— Но това си е чисто философски спор. Самият Уигнър вярвал, че регресията не е безкрайна… че веригата от вълнови функции прекъсва, щом нечие съзнание извърши наблюдение.

— Това е единият възглед — спокойно отвърна Шайра. — Но има и други…

Шайра им описа теорията за вселената на участието.

Според тази хипотеза животът — разумният живот, бил съществен за самото битие на вселената.

— Представете си неизброимо множество вериги от квантови функции като „кутията-котката-приятеля“, всички простиращи се през времето, без да свършват някога. Животът, съзнанието постоянно предизвикват съществуването на вселената със самото действие на наблюдението й.

Съзнанието е като огромно, насочено към себе си око, рекурсивна схема, създадена от вселената, за да превърне самата себе си в действителност.

И ако това е вярно, смисълът на съзнанието, на живота трябва да бъде събирането и подреждането на данни — на всички данни, навсякъде — наблюдението и пресъздаването на всички събития. Защото без пресъздаване не може да има действителност. Надигащ се от милиони случайни начала, като разбъркването на химическата супа в древните океани на Земята, животът се разпрострял, продължава да се разпростира — и да наблюдава, да събира и записва данни, използвайки всевъзможни средства.

— Живеем във време близо до началото на контактите между различните раси в междузвездни мащаби — продължаваше Шайра. — Войни, смърт, разруха, геноцид. Но от една божествена гледна точка всичко това може да се смята за взаимодействие — за споделяне, размяна на информация.