Нашественици във времето

Нима си струваше да платят такава цена дори за изключителното си дълголетие?… Каксът сигурно също бе преживял този ужас. Но си каза, че за толкова чуждо създание като какса болката може би имаше друго значение.

Шокът от грубата атака на Пул е бил достатъчен да убие Сплайна. Болките, които в момента измъчваха Хари, бяха като тежко раждане в свят от тъма и страх.

… Но щом започна да свиква с грамадните мащаби на Сплайна, с незамлъкващия вой на болката, Хари долови и някои… компенсиращи фактори.

Някои от сензорите на кораба — дори древните, първоначални очи като разрушеното от Парз — още работеха. Виждаше звездите през погледа на разумен звезден кораб, бяха далечни, но достъпни като младежки идеали. Все още можеше да управлява, а Сплайнът да се върти. Скрити великански колела от кост се задвижиха някъде в него и той усети центробежните сили на завъртането — сякаш самите звезди бягаха край него и го дърпаха.

И като изгарящ огън в търбуха си чувстваше мощта на хипердвигателя. Предпазливо сви тези странни мускули — и се развълнува от могъществото, което можеше да насочва, могъщество, разплитащо измеренията на самото пространство-време.

Да, да бъдеш Сплайн си имаше своето величие.

Той отвори пикселните си очи в жилищния купол на „Рака“. Синът му го гледаше.

— Мога да летя — заяви Хари.

Джейсофт Парз се бе измъкнал като змия от прилепналия си скафандър и сега се рееше облечен в един от по-широките халати на Майкъл, който се издуваше като балон около него.

— Според съобщението на вашата приятелка Берг тези „Приятели на Уигнър“ изглеждат твърдо решени да подновят работата по своя Проект.

Майкъл Пул лежеше на кушетката си в купола на „Рака“ с преплетени зад тила пръсти.

— Но ако искат да възстановят своя кораб, „Приятелите“ ще имат нужда от достъп до производство на сингуларности в индустриален мащаб. А това несъмнено означава да оставим отворен „Интерфейс“ към бъдещето. В нашия период просто не разполагаме с инфраструктурата за подобно начинание.

Хари, чиято великанска виртуална глава висеше над кушетката на Пул, кимна мъдро.

— Но тогава ще оставим отключена врата за каксите и те ще хвърлят срещу нас по тръбата на червеевата дупка каквото си пожелаят. Да не говорим пък за сподвижниците на нашата госпожица Надменно усамотение.

Той кимна към Шайра. Момичето седеше пред информационния пулт и безцелно ровеше из резултатите от изследванията на Майкъл, като старателно не обръщаше внимание на разговора.

Парз каза:

— Каксите проявиха крайно самодоволство при нахлуването си в това локално време. И затова най-вероятно не са изпратили съобщение за сполетялата ги катастрофа обратно през „Интерфейс“ към бъдещето. Но властите на какската Окупация несъмнено ще направят нещо, за да проверят какво е станало. Спечелихме време с победата, но нищо повече, докато „Интерфейс“ остава отворен.

Шайра вдигна поглед от пулта.

— Толкова ли сте сигурни, че можете да затворите портала? — тихо попита тя. — Нали вие го създадохте, Майкъл Пул. Би трябвало да знаете, че червеевите дупки в пространство-времето не са капаци на панти, които можеш да отваряш и затваряш, когато ти хрумне.

— Ако бъдем принудени, ще намерим начин — сериозно отговори Майкъл.

— А ако каксите или „Приятелите“ от бъдещето решат да не ви позволят?

— Повярвай ми, ще намерим начин.

Парз кимна, зелените му очи се присвиха.

— Да. Но може би още сега се налага да започнем обмислянето как се прави такова нещо. Току-виж, ни се наложило да използваме тази възможност съвсем скоро, ако въобще решим да го правим — или ако бъде необходимо.

Хари отвори своята размита от пикселите уста и се ухили.

— В аварийна ситуация нарушете законите на физиката.

— Хари, започвай да си блъскаш главата — уморено го сряза Майкъл. — Шайра, това не е невъзможно. Червеевите дупки поначало са нестабилни. При проектирането трябва да бъдат включени активни обратни връзки, за да се запази червеевата дупка…

Но Шайра пак им обърна гръб и се наведе над пулта. В полумрака на купола с лице, осветено отдолу в розово-синьото сияние на старите данни на Пул, очите й изглеждаха огромни и влажни.

Отново се затваряше за тях.

— Ех, да ни бяха допуснали до своите тайни „Приятелите“! — донякъде само на себе си каза Майкъл. — Тогава вероятно щяхме точно да преценим рисковете, да сравним възможната полза с цената и да видим дали ще им позволим да продължат.

— Но те няма да го направят — възрази Хари. — Само ни повтарят, че накрая Проектът щял всичко да направи добро.

— Да — обади се Парз. — От думите им се долавя, че Проектът не просто ще оправдае използването на всякакви средства, всяка саможертва — но с успеха си някак ще заличи и саможертвата. — Той погледна Майкъл. — Възможно ли е?

Майкъл въздъхна. Чувстваше се твърде уморен и твърде стар. Товарът на вековете го притискаше, очевидно незабележимо за виртуалния на баща му, за този повяхнал бюрократ, за това смайващо, загадъчно момиче, дошло от бъдещето след петнадесет столетия.