Нашественици във времето

Мириам оглеждаше остатъците от кораба. Постройките от ксийлски материал бяха натикани в пръстта като палатки след ураган. Виждаше печално ровещите из отломките „Приятели“. Въпреки че основните системи за поддържане на живота бяха оцелели под равнището на сингуларностите, знаеше че повечето лични вещи на „Приятелите“ бяха изоставени тук по време на нападението — записите на семейства и местности, загубени петнадесет века в бъдещето. Неща, които придаваха смисъл на всекидневието, когато им оставаше време за мисли, не толкова тежки като съдбата на вселената.

Берг трепереше. Гръдният кош и дробовете й не се бяха възстановили напълно след препускането в самия край на атмосферата в началото на атаката срещу кораба — смъдяха притъпено, непрекъснато и натрапчиво усещане. А сега и въздухът беше забележимо по-разреден. Отразяваше се отслабването на гравитационното му поле, причинено от разбитото равнище на сингуларностите. Някои части на кораба вече бяха непригодни за живот. Според последните пресмятания на „Приятелите“ бяха загубили поне четиридесет процента от своите сингуларности — изстреляни или разпилени, когато звездотрошачите на Сплайна разкъсваха защитата им като хартия. Много от сингуларностите, изстреляни преди Берг да влезе под купола, улучиха първоначалната си цел. Смятаха, че Юпитер вероятно е засят с достатъчно черни дупки, които накрая щяха да причинят имплозията му и някой ден — след векове — на мястото на най-голямата планета щеше да се върти една-единствена сингуларност. Но нямаше да бъде с необходимите размери или ъглова скорост, или каквато и да е адска мярка за успех бяха определили „Приятелите“. А сега нямаха достатъчно сингуларности, за да си довършат работата.

— И така — каза тя на Джаар, — какво следва отсега нататък за „Приятелите на Уигнър“?

Младежът се усмихна малко тъжно, голямата му крехка наглед глава се въртеше, докато той оглеждаше разнебитения кораб от пръст.

— На кораба са причинени прекалено големи повреди, за да остане още дълго обитаем…

— Загуби на въздух ли има?

Той я погледна.

— Да, но по-важна е загубата на хипердвигателя, когато беше разбит куполът… — Дългите му пръсти се свиха в юмруци. — А без него нямаме сигурна защита от радиацията. Това оскъдно атмосферно покривало едва ли ще стигне, за да ни предпази в околностите на Юпитер, и се съмнявам дали ще преживеем дори едно близко разминаване с магнитния канал на Йо.

— Вярно.

Берг нервно зашари с поглед по небето. Внезапно положението грубо изпъкна в съзнанието й — тя стоеше на парче земя, залутано в орбита край Юпитер, и над главата си нямаше нищо, освен няколко парцалчета газ. Небето й се струваше твърде надвиснало и много заплашително.

— Разбира се, трябва да се евакуираме — сковано изрече Джаар. — Ще приемем съдействието на вашите съвременници. Ако ни го окажат.

— Няма от какво да се страхувате — каза тя колкото можеше по-меко. — Ще поговоря с Майкъл, ако ми позволите. Той може да се застъпи пред властите. Наоколо има кораби колкото искате.

— Благодаря ви.

— А после какво, Джаар?

— После продължаваме.

Кафявите му очи бяха бледи и напрегнати и отново изпълнени с непоклатима вяра. Берг усети, че се притеснява от този втренчен поглед.

— Ще открием начин да подновим осъществяването на Проекта.

— Но, Джаар… — Тя разтърси глава. — Вашият Проект вече замалко не ни въвлече в беда. Нали? Приятелю, не бива да забравяш този факт — имахме късмет, че спряхме какското нахлуване от бъдещето. Ако не бяха толкова бавни, толкова самодоволни, толкова сигурни, че за тях не сме никаква заплаха, можеха да ни унищожат като раса. Заслужава ли вашият Проект нови рискове?

Джаар отговори енергично:

— Берг, вашите думи в залата на сингуларностите, във върховия миг на борбата със Сплайна — че съм длъжен да оцелея, за да продължа битката, да работя за Проекта — те ме промениха, убедиха ме. Да, Проектът заслужава всичко това. Допустим е всякакъв риск — на каквато и да е цена, повярвайте ми.

— Виж какво, казах ти го, когато покривът падаше върху главите ни. Буквално. Беше хитрина, Джаар. Опитвах се да те манипулирам, да те накарам да се биеш, да правиш каквото исках от тебе.

— Зная — усмихна се той. — Разбира се, че съзнавам това. Но мотивите за вашите думи не намаляват истинността им. Не разбирате ли?

Тя впи поглед в продълговатото лице, излъчващо увереност, и от тревога още по-плътно притисна ръце към тялото си.

Напъхан в нервната система на Сплайна, Хари Пул страдаше.

Исусе Христе…

Тялото и сетивата на Сплайна го приютиха като вътрешността на собствената му глава (истинската). Навсякъде около себе си усещаше огромното, страховито туловище. Закаленият външен корпус от плът като че имаше изгаряния трета степен. Сензорните и оръжейните гнезда бяха като отворени рани.

Той разбра, че всеки миг носеше неспирна болка за Сплайна. Да, тези същества се бяха приспособили да оцеляват в пространството и хиперпространството, но на висока цена. Имаше чувството, че е изваден от главата мозък, чиито нервни окончания са били грубо запоени за парни чукове и подемни устройства.