Нашественици във времето

Пул усети пулсиращите вени по врата си.

— За пръв път се радвам, че ви спасих от онова смешно око.

Парз се извърна. С движения на плувец се насочи към участък от стената на коремната кухина, настрани от пробива на „Рака“. Спря до метален контейнер — кутия с размерите на ковчег, прикрепена към плътта чрез мрежа от метални прътове.

— Какво е това? — попита Пул. — Намерихте ли нещо?

Тромаво се понесе през пространството на безжизнената кухина към Парз.

Двамата се надвесиха над кутията, светлинното кълбо също подхвръкваше наоколо. Малката светлинна сфера създаваше чудновато чувство за близост. Парз бързо и опитно докосваше сензорни екрани по кутията, които обаче отказваха да се осветят. Пул ясно виждаше лицето му, но то бе лишено от изражение. Неразгадаемо.

Парз проговори:

— „Вижте делата ми, о, могъщи, и се отчайте.“

— Какво?

— Това е каксът — Той потупа кутията с ръкавицата на скафандъра. — Губернаторът на Земята. Мъртъв и безопасен…

— Как е станало?

— Каксите предпочитаха да управляват своите Сплайни чрез пряк умствен контрол, съзнанието им се включваше успоредно с това на кораба.

Пул направи гримаса.

— Едва ли е било особено удобно за Сплайна.

— Той нямаше много възможности за избор. Методът е добър. Но си носи рисковете. Когато сблъсъкът с вашия кораб прекрати висшите функции в съзнанието на Сплайна, вероятно каксът е могъл да се отдели от него. Но не го е направил. Тласкан от омразата — а може би и от високомерието си — чак до последния миг останал преплетен със сетивния апарат на Сплайна. И когато корабът умрял, с него си отишъл и каксът.

Пул замислено опипваше металната паяжина.

— Чудя се дали нещо от Сплайна може да бъде спасено. В края на краищата дори само хипердвигателят ще спести цели векове изследователска работа. Вероятно ще успеем да свържем изкуствения интелект на „Рака“ с каквото е останало от функциите на кораба.

Парз свъси вежди.

— Но ако съдим по метода на какса, имате нужда от доста сложна съзнателна единица в другия край, нещо, което може да проникне с възприятията си до остатъка от… личността на Сплайна. Със съчувствие. Разбирате ли ме?

Пул кимна с усмивка.

— Мисля, че разбирам. И познавам точно такава съзнателна единица.

Парз замълча. Пръстите в ръкавицата поглаждаха металната кутия почти нежно, той като че се поклащаше напред-назад в тежкия въздух на вътрешностите. Пул се приведе, за да го погледне отблизо, да разчете лицето му. Но наполовина потънало в сянка, с маската на старостта, вкаменена от АС, то беше празно както преди.

— Джейсофт? За какво мислите?

Парз вдигна поглед.

— Ами май скърбя — учудено отвърна той.

— Скърбите за един какс?

Твар, каза си Пул, чиито съратници бяха превърнали земните градове в стъклени равнини. Която с малко повече късмет щеше да заличи човечеството от Слънчевата система, преди то да научи и името на своите унищожители, и която бе направила самия Парз съглашател, неспособен да застане лице в лице с истинското си „аз“…

— Джейсофт, полудяхте ли?

Парз бавно тръсна глава. Прозрачният скафандър се набра на врата му.

— Пул, някой ден хората ще причинят гибелта на родния свят на каксите. Ние почти ще ги изтребим. Но те са уникални. Те са само стотици и никога не са били повече. И въпреки това у всекиго от тях е заложено семето на безсмъртието — възможността да живее толкова дълго, че да види сиянието на разпадащите се протони в звездните трупове. Това е вторият какс, който виждам да умира. — Парз наведе глава към металния ковчег, но очите му се взираха в собствената му душа. — Да. Да, аз скърбя.

Пул стоеше до него в тишината на мъртвия Сплайн.

Съпроводена от Джаар, Мириам Берг вървеше сред опустошеното сърце на Стоунхендж.

Пръстта бе разперена в дълбоки бразди. Тревата висеше от насечените чимове като косми по плът. А древните камъни бяха размятани, натрошени на чакъл от бръсването на гравитационните вълни от звездотрошача.

Джаар я докосна по рамото и посочи небето към туловището на Юпитер.

— Погледнете натам.

Мириам се взря напрегнато в посоката, накъдето сочеше дългата му ръка, чак примигваше от усилие да различи нещо. Забеляза някаква сянка — грубо очертан правоъгълник върху пищното розово на Юпитер, който бавно се преобръщаше, докато отлиташе надалеч от кораба.

— Последният от Стоунхендж! — възкликна тя.

— Е, поне един от древните камъни е оцелял. Може да обикаля Юпитер стотици хиляди години.

Берг поклати глава.

— По дяволите! Сигурно би трябвало да се чувствам по-щастлива. Спасихме човешкия род… Но на каква цена!

Джаар наведе глава към нея с непохватна нежност.

— Мириам, според мен онези първи създатели на Стоунхендж — ако можеха да си въобразят подобна гледка — щяха да се радват да имат паметник като въртящия се в орбита менхир.

— Може би.