Нашественици във времето

Ето един човек, помисли Пул, който сякаш наблюдава отстрани собствените си чувства. Бе станал не по-малко чужд от каксите. Светът е игра за него, абстрактна загадка, изискваща решение — не, дори не това — налагаща бледо възхищение, както някой би се удивлявал на записаните ходове в отдавнашна шахматна партия.

Несъмнено, било е сполучлива стратегия за душевно самосъхранение за човек с работата на Парз. Пул откри в душата си съжаление към този мъж от бъдещето.

Парз продължи по тунела и заговори отново:

— Мистър Пул, никога преди не съм бил в мъртъв Сплайн. Подозирам, че ще минат дни, преди нормалните му функции да се прекратят окончателно. Затова още някое време ще виждате признаци на живот. — Подуши въздуха. — Разбира се, постепенно ще стане нежизнеспособен. Вакуумът ще проникне навсякъде. Ще наблюдаваме състезание между разлагането и сковаващия лед… — Той се запъна. — Има ли в района други кораби, които могат да ни приберат оттук? Искам да кажа — човешки кораби от тази епоха.

Пул се разсмя.

— Цяла флотилия са, развяват всички възможни флагове на системата. Страхотно полезни се оказаха.

Военните флоти наближаваха с цялата си сила. Но решителните битки завършиха за минути, много преди най-вътрешните светове от системата дори да узнаят за нашествието от бъдещето. Но както научи Пул, небесните сражения поне били забележително зрелище, предавани на живо по грамадни виртуални над планетите…

— Помолихме ги да изчакат няколко часа, докато завършим това проучване. Искахме да сме сигурни, че това нещо е безопасно… мъртво… пасивно… преди да допуснем още някой в него.

— О, според мен е безопасно — сухо отбеляза Парз. — Ако Сплайнът беше в състояние да ви удари, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте мъртвец. Аха — възкликна той. — Пристигнахме.

Внезапно подобният на вена тунел се разтвори навсякъде около Парз. Той се понесе напред в празното пространство, светлинното кълбо го последва упорито. Бялото му сияние слабо огряваше стените на пещерата, чиито размери Пул прецени на око — около половин километър — застанал предпазливо в края на тунела. Стените бяха розови, прорязани от тъмночервени вени, дебели колкото ръцете на Пул. Той забеляза, че подобието на кръв още пулсираше по най-широките от тях, а трепкащи кървави глобули, някои по-широки от един метър, още се рееха като величествени галеони в мрака.

Но повредите личаха. В мъждивата светлина на кълбото Пул видя метално копие с ширина много метри, пронизало пещерата от едната разкъсана стена до другата — гръбнакът на вклинилия се „Рак“. Лигавицата на кухината бе направила всичко възможно да затвори херметично входната и изходната рана, така че сякаш прилив от плът обкръжаваше стъблото на „Рака“ в двата края. Дори в момента Пул виждаше десетки прелитащи сенки на антитела, които кръжаха край стъблото, от реактивните двигатели и лазерите отхвърчаха искри — макар и твърде късно, те се трудеха неуморно, за да измъкнат чудовищната треска от трупа. Пул донякъде изумено обхождаше с поглед невъобразимия пробив, гигантските рани. Дори правите линии на неговия кораб изглеждаха насилени, твърди и болезнено неестествени в това меко място на извити стени и плът.

Той разви въже от кръста си и закачи единия край в пулсиращата стена. Когато стягата впи зъби, Пул също се сви като от болка, но се принуди да дръпне въжето. Силните челюсти поразкъсаха малко плътта на Сплайна, обаче трябваше да провери, преди да се довери и да се отблъсне към Парз.

Малък реактивен апарат, вграден отзад в скафандъра, буташе напред Парз и той плуваше със скована грация из кухината. Пул забеляза, че по прилепващия към кожата му материал се плъзгаха кръвни съсиреци, придавайки му чудатия и някак неприличен вид на новородено.

— Това е коремната кухина — обади се Парз. — Главната… а, почакайте малко. Тук обикновено се настаняват каксите. Поне онзи какс от епохата на Окупацията, когото ви описах — онези турбулентни твари.

Пул оглеждаше затъмнените ниши из околното пространство. Приличаха на месеста катедрала.

— Май са имали нужда от повечко място.

Парз погледна Пул през рамо. Зелените му очи просветваха изненадващо.

— Мистър Пул, не се учудвайте, че се чувствате притеснен, когато се разхождате из Сплайна. Това не е човешка среда. Не е правен никакъв опит да бъде приспособена към човешките нужди или човешката чувствителност. — Лицето му сякаш се смекчи и Пул се помъчи да различи изражението му в несигурното осветление. — Знаете ли, много бих дал да видя Сплайн, какъвто ще бъде след няколко века. Няколко века след моето време — поправи се той разсеяно. — След събарянето на каксите от власт, когато инженерите на хората ще приспособят Сплайните за нашите цели. Облицованите вени-коридори. Обковани с метал коремни кухини…

— Събарянето на каксите? — остро повтори Пул. — Какво ви е известно?

Парз се усмихваше мечтателно.

— Само това, което ми каза Губернаторът на окупираната Земя… тоест вторият Губернатор. Само каквото ми разказа за бъдещето, докато бе убеден, че ще умра, преди да зърна друго човешко същество.