Нашественици във времето

Майкъл Пул следваше Джейсофт Парз, странния бюрократ от бъдещето, през вътрешностите на мъртвия Сплайн.

Проправяха си път през лишената от гравитация тъма, нарушена само от подскачащото, ограничено петно на светлинното кълбо, което Парз бе спасил от своето необикновено убежище в окото. Полуразумното устройство не се отделяше от него като кученце. Коридорът, по който вървяха, беше с кръгло сечение и почти докосваха тавана с главите си. Дланите на Пул потъваха в стени от сивкаво мазно вещество, налагаше се да минава между тъмни, реещи се овали, широки трийсетина сантиметра. Бяха безвредни, когато ги заобикаляше, но ако счупеше твърдата кора на някое, зърнесто подобие на кръв щедро заливаше скафандъра му.

— Исусе! — промърмори той. — Гнусно е.

Парз беше няколко крачки пред него. Засмя се и заговори на своя лек, белязан от времето английски.

— Не. Това е животът на борда на най-добрия междузвезден кораб, който ще бъде достъпен за хората поколения напред, може би дори след моето време.

Парз беше тънък пъргав мъж със среден ръст, оредяла белоснежна коса, с мрачно лице, увиснали бузи и безволева брадичка. Майкъл си помисли, че му прилича на карикатура на остаряващ бюрократ. Но това впечатление се заличаваше от поразителните зелени очи. В своя прозрачен, прилепнал към кожата скафандър Парз се движеше по-лесно из притискащите лепкави вътрешности, отколкото Пул в обемистото си приспособление, предназначено да издържа и на условията в открития космос. Но като гледаше как Парз се плъзга като риба в мрачната клоака, Майкъл се наслаждаваше на сухата прохлада в своя скафандър.

Месест капак се отметна встрани от пода на тунела. Пул отскочи с вик. Вървящият пред него Парз се закова на място и се обърна. Големи колкото юмрук кълба кръв изскочиха треперещи изпод капака, лепкаво се разплискваха по краката на Пул, а след тях изхвърча безпилотно антитяло — един от малките роботи, които сякаш гъмжаха в трупа на този проклет кораб. Приличаше на сплескана сфера. Мяташе се между стените и отскачаше от тях. За миг застина над Пул. Мънички червени петънца на лазери заиграха по глезените и коленете му и той се напрегна в очакване на болката. Но лазерните лъчи се отдръпнаха и зашариха по стените и топките кръв като фенерчета.

Реактивните двигатели изхвърлиха искри и антитялото се понесе нататък по коридора, след миг изчезна от погледите им.

Пул усети тръпки да минават по тялото му.

Чу дразнещия смях на Парз.

— Не бива да се притеснявате от антителата. Това беше само примитивно устройство за поддръжка.

— С лазери.

— Мистър Пул, то ги употреби единствено за събиране на информация.

— И предполагам, че не може да ги използва за по-агресивни действия.

— Срещу нас ли? Антителата в този Сплайн са свикнали напълно с хората, мистър Пул. Вероятно ни смята за членове на някоя ремонтна група. Дори не би им хрумнало да нападат хора. Освен ако изрично им заповядат, разбира се.

— Това много ме ободри. Както и да е, но какво правеше тук? Според мен казахте, че гадният Сплайн е мъртъв.

— Естествено, мъртъв е — потвърди Парз с намек за сдържано от вежливост нетърпение. — Е, но какво ли всъщност означава смъртта за същество с такива размери? Нахълтването на вашия ГОТ-кораб в сърцето на Сплайна беше достатъчно да разкъса повечето му канали за подаване на команди, да наруши повечето по-висши функции. Все едно да пречупите гръбнака на човек. Но… дали е мъртъв? — Парз се поколеба. — Мистър Пул, представете си, че забивате куршум в мозъка на тиранозавър. Практически той е мъртъв, мозъкът е унищожен. Но колко ще продължат загубилите управление процеси в тялото, обратните връзки, сляпо напъващи се да възстановят някакво подобие на равновесие в организма? Безпилотните антитела в действителност са самостоятелни, някои от тях са и полуразумни. След угасването на съзнанието в Сплайна те ще действат без контрол от центъра. Повечето просто ще прекратят функционирането си. Но по-усъвършенстваните — като току-що явилия се дребосък — нямат нужда да чакат указания какво да правят. Те дейно тършуват из тялото на Сплайна, установяват какви функции трябва да изпълняват, какви ремонти да започнат. Мисля, че донякъде може да се нарече анархия, но е и много ефективно. Гъвкавост, бързина, подвижност, евристичност — интелектът е структуриран до най-ниското равнище… Бих казал, че малко наподобява идеалното човешко общество — свободни индивиди, търсещи начини да помогнат за общото благо. — Пул си каза, че смехът на Парз беше слабоват, почти изчерпан. — Като един разумен вид, обсъждащ друг, вероятно би трябвало да изразим надежда, че докато са в съзнание, антителата ще си намират достатъчно задачи, които да осмислят живота им.

Пул навъсено се вгледа в кръглото сериозно лице на Парз. Нещо странно го отблъскваше в този възрастен мъж, като че беше насекомо. Чувството му за хумор беше прекомерно суховато за вкуса на Пул, а възгледите му за света — някак твърде изтънчени, иронични, откъснати от преките обикновени грижи според човешките схващания.