Нашественици във времето

Факелът на ГОТ-двигателя изду в мехури грамадни парчета от гърчещата се плът на Сплайна. Майкъл се улови, че прави опити да се отдръпне от кървавите месести декари над главата си. Сплайнът все още като че не можеше да отговори с нищо. Онези странни черешови лъчи продължаваха да пронизват пространство-времето със скоростта на светлината — но стреляха напосоки и все не успяваха да улучат „Рака“.

— Има нещо сбъркано — задъхано каза Хари. — Досега трябваше да ни е нарязал на филийки. Защо не го направи?

Сега „Ракът“ навлизаше в самия Сплайн, ослепителният ГОТ-двигател проби еленската кожа на туловището. Светлината на сътворението изпаряваше кръв и плът в грамадна, беззвучна, скверна експлозия. Великанското тяло на Сплайна сякаш се напъваше да отстъпи назад. Накрая опашката от кометен лед на „Рака“ изчезна в тялото, все така нажежена.

Около огромната рана се виждаше облак от движение. Майкъл напрегна зрението си, за да вижда по-ясно.

— Роботи-дребосъци — изумено промълви Хари.

— Безпилотни антитела — безжизнено се намеси Шайра. Гледаше ставащото потисната, но запленена.

Хари съобщи:

— Роботите повреждат нашия корпус. Нападнати сме. За пръв път.

— Може би — каза Пул. — Но не ми се вярва вече да има някакво значение.

Звездният огън на ГОТ-двигателя накрая бе угасен от измъчените антитела. Но буцата кометен лед и дългото, мачкащо се тяло на „Рака“ все още неумолимо се забиваха в плътта на Сплайна.

Почти като секс, помисли си Майкъл.

С намалената си скорост сингуларностите сякаш пълзяха нагоре по прозиращата тръба. В главата на Берг се мяркаха нелепи видения как се изтъркулват от дулото и безславно цопват обратно на кристалния под…

Сингуларностите достигнаха отвора на оръдието и изчезнаха от погледите им, закрити от купола.

Щом направи каквото трябваше, за добро или зло, силите на Берг се изцедиха отведнъж. Тя се хвана за пулта, за да се удържи на омекналите си крака.

Пурпурночервена светлина проблясваше безшумно през пукнатините в разбития купол. Смъртоносните лъчи на Сплайновия звездотрошач примигваха и изчезнаха.

Навсякъде по опустошения кораб „Приятелите“ вдигаха лица, сякаш чудновати цветя проследяваха слънцето.

Половината купол беше изчезнал. А над него Сплайнът закриваше звездите.

Гигантският боен кораб се въртеше със затихнали звездотрошачи в безстрастното небе. Невероятно обширен кървав кратер покриваше поне една осма от повърхността, както прецени Берг, и обезобразяваше силуета му. Не можа да сдържи бодналото я съчувствие към съществото. Сплайнът се завъртя и тя видя не по-малко дълбок кратер на срещуположната му страна. Оръжейните гнезда се препълниха с кръв. Сплайнът се въртеше неравномерно на звездния фон, като че някаква вътрешна система за равновесие бе спряла да го управлява.

— Имплозионни рани от насочените гравитационни вълни — невъзмутимо каза Джаар. Кимна замислено. — Успяхме.

Берг затвори очи. Търсеше в душата си ликуваща радост. Дори само облекчение. Но още беше прикована върху проклетата яйчена черупка, която вероятно щеше да се разпадне и сама, без помощта на Сплайна. А и не биваше да забравя, че след като завърши унищожението на бойния кораб, слятата миниатюрна черна дупка щеше да падне от небето върху тях…

Обърна се към младежа:

— Хайде, Джаар, красиво копеле такова. Ако ще оставаме живи, имаме още работа да свършим…

Сплайнът се пропука.

ГОТ-двигателят се заби в сърцето му като кама. Мускулите се сгърчиха на вълни, които разкъсаха тялото на чудовището като земетресение. Навсякъде по повърхността избухваха кръвоносни съдове и пръскаха в космоса бързо замръзващи фонтани.

Каксът мълчеше.

Джейсофт Парз се държеше за нервни влакна. Окото се въртеше нелепо, сякаш Сплайнът търсеше как да избяга от страданията си. Парз затвори очи и се опита да усети мъките на съществото — всеки спазъм, всеки разпадащ се съд.

Бе докаран тук да стане свидетел на унищожението на Земята. Сега реши да стане свидетел на смъртта на какса, обвързан със съзнанието на Сплайна. Опитваше се да долови страха му с настъпващия мрак, отчаянието му от допуснатите грешки, осъзнаването на бъдещето, което в края на краищата щеше да се случи — Джим Боулдър, разпръсването на каксите сред звездите.

Провал — и смърт.

Джейсофт Парз се усмихваше.

Най-после „Ракът“ спря със забита опашка в разрушения център на Сплайна. Жилищният купол, щръкнал върху нагънатото стъбло на кораба, според Майкъл се издигаше над тялото на Сплайна като наблюдателна площадка над призрачна гледка от кръв и разкъсана плът.

Лежеше на кушетката и напрежението го напускаше. До него Шайра дори беше заспала.

— Имам нужда от душ — каза той.

— Майкъл — виртуалната глава на Хари се рееше по ръба на купола и надничаше навън, — там има нещо.

Майкъл се ухили.

— Какво има толкова, като не броим един разнебитен разумен боен кораб от бъдещето? Направо ме изненада, Хари.

— Мисля, че е око. Наистина — огромно грозно око, широко цели метри. Изскочило е от гнездото си, клатушка се на нещо като проводник… може би зрителен нерв.

— И?

— И мисля, че вътре има някой — Хари също се ухили. — Май ме видя. Маха ми…

12