Нашественици във времето

— Джаар — закрещя, — свършено е с твоя Проект! Единственият начин да успеете е да започнете отново след време. Да създадете нови сингуларности, да построите нов кораб. Но нямаме голям избор. Не можем да бягаме, защото хипердвигателят е вече купчина отпадъци, също като ксийлския купол. Значи остава ни само да се бием. Джаар, трябва да ми помогнеш да им отвърнем. Трябва да унищожим Сплайна, преди той да ни види сметката.

Но той я гледаше с пусти очи, долната му челюст увисна.

От отчаяние тя го удари с юмрук по ръката.

— За Проекта е, Джаар. Проекта. Трябва да живеете, да намерите начин пак да започнете всичко. Разбираш ме, нали? Джаар?

Още една част от купола хлътна навътре в пръснати парчетии, светлината на звездотрошача запремигва в залата.

Джейсофт Парз се блъскаше из кухината на окото като грахово зърно в чаша. Части от отворения насила комплект за поддържане на жизнените му функции се мятаха в края на пъпната връв като смешна метална плацента. Но стените на кухината бяха от плът и поддаваха при натиск, а и очната течност смекчаваше ударите.

Струваше му се почти забавно.

Кутията на комплекта представляваше тъжна гледка. Беше наизвадил толкова съставни части в търсене на начин да запали своето малко празнично огънче — пък и похарчи половината от запасите си кислород, за да подхрани пламъците — че не му се вярваше да му служи повече от няколко минути.

Но и се съмняваше дали това вече имаше значение, какъвто и да бъдеше краят на тази кратка напрегната битка. Не виждаше как лично той би могъл да оцелее.

Не го интересуваше. От години не бе изпитвал такова спокойствие.

Импровизираната кислородна палатка още се държеше въпреки друсането и завихрянията в очната течност. Оголеният нерв на Сплайна цвъртеше под искрящия електрически огън. Бе пренаситил с мъчение нервната система на загубилата ориентация твар. През помътняващата леща на окото виждаше слоеве светлина, пламтящи линии, които сякаш пропукваха пространството. Значи звездотрошачите стреляха по наближаващия ГОТ-кораб. Но забелязваше колко дива е стрелбата, колко безцелна.

За пръв път си позволи да помисли, че планът му би могъл и да свърши работа.

— Джейсофт Парз. — Човекът развеселено си каза, че изкуственият глас на какса в преводача е все така равен и празен като генерирано от софтуер съобщение за пътнически полет… но под него се криеше яростен писък. — Ти ме предаде.

Джейсофт се разсмя.

— Съжалявам. А ти какво очакваше? Кой би си помислил, че е толкова лесно да обезвредиш един боен кораб Сплайн… стига да си на подходящо място в подходящ момент. Както и да е. Грешиш. Истината е, че ти сам се предаде.

— Как така?

— Заради своята нетърпима снизходителност. Толкова беше сигурен, че да победиш е просто. Майната ти, какс, на твое място щях да изскоча от портала с огън от всичките си оръжия — удряш тези хорица от миналото, преди да са усетили какво става! Но не, въпреки че знаеше — „Приятелите на Уигнър“ имаха възможност да подготвят съпротива срещу тебе… И още по-зле — взе мен, човек, един от враговете си, в най-уязвимото място на своя боен кораб. И не за друго, ами да подчертаеш великолепието на своя триумф. От снизходителност, какс!

— Сплайнът не е подивял окончателно. Системите му за потискане на болка не са в състояние да се справят с нанесената от тебе вреда. Но след секунди евристични програми ще преодолеят пробива. И тогава, Джейсофт Парз, можеш да очакваш пристигането на безпилотните антитела, които ще се занимаят с причинителя на повредата…

— Ау, омекнаха ми краката от страх — саркастично го прекъсна Парз.

Отвъд замъглената леща-прозорец в подобното на батисфера око кометният лед връхлиташе с мътен блясък, ГОТ-двигателят пламтеше като слънце.

— Какс, не ми се вярва да са ни останали и секунди.

Погълнат от болката, Сплайнът затвори огромния си клепач.

Увиснала под повредения купол оръдейна тръба се удължи надолу. Най-сетне отворът й докосна кристалния под и се сля с него без най-малка пролука. Две светулки-сингуларности неуловимо за окото се придвижиха по-близо до дулото, като че жадуваха да бъдат изстреляни в космоса. Берг усети леката промяна в задържащото я на крака гравитационно поле. Като потрепване на земята предизвика усещане за падане в стомаха й.

Обърна се към Джаар.

— Чуй ме — припряно му заговори тя. — Ето какво ще направим. Искам да пренастроиш тази гадост, за да изстреля сингуларната двойка, така че връхната точка на траекторията да попадне във вътрешността на Сплайна. Но това не е всичко. Искам сингуларностите да се слеят точно в мига, когато се намират в сърцето на Сплайна. Разбра ли?

Отначало Джаар я гледаше без никакви признаци на разбиране. После думите стигнаха до съзнанието му. Очите му се присвиха.

— Колко бързо можеш да го направиш? — попита тя.

— Гледай.

Моментът на стълкновението приличаше на балет.