Нашественици във времето

Навсякъде в изкуствената пещера „Приятелите“ бяха загубили чувството си за дисциплина. Запрепъваха се надалеч от пултовете, вкопчваха се един в друг в хаотични купчини хора. Или отчаяно бягаха от разрушението. Движението в тръбите на сингуларните оръдия замря. Към небето вече не излитаха искри.

Берг разбра, че това беше краят на „Приятелите“.

Пусна Джаар и се наведе към пулта. Опитваше нищо да не забелязва — вонята на овъглено месо, блъскащия в лицето й вятър, ужасното скърцане на разпадащия се ксийлски материал — и да схване схемата за управление на оръдието. Това ставаше чрез просто докосване на сензорен екран и логиката беше очевидна. Леко почукваше по цветните квадратчета и набързо преглеждаше графиките за насочване.

С ъгълчето на окото си зърна схематични диаграми на кораба — огромни ивици от основата на купола грееха в червено — графики, поредици числа, данни за по-трудно доловимите повреди.

Берг попита:

— Доколко се е влошило положението? Ще загубим ли въздуха?

Джаар я погледна разсеяно, лицето му се сви от болка.

— Не! — Гласът му беше хриптящ вик над хаотичната врява. — Пробивите в купола са над основната част от атмосферата. Гравитационната яма на сингуларното равнище ще задържи въздуха в плътен слой близо до повърхността… поне през следващите минути. Но той ще се просмуква навън през пролуките. Ще поеме цялата тази горещина и направо ще изври от разрушения пашкул… а и куполът може би ще се срути докрай.

— Добре. Кажи ми как е сингуларното равнище.

Той сведе мътния си поглед към пулта, сякаш безцелно вдигна ръка и зачука небрежно по сензорния екран.

— Загубили сме контрол над около тридесет процента от сингуларностите. Задържащата електромагнитна мрежа вече не е цялостна.

Берг се намръщи, опитваше се да проумее.

— Това какво означава за нас?

— Не сме проигравали предварително такова развитие на събитията. — Обърна лице към нея, потта по голата му глава лъщеше в светлината на звездотрошача. — Това е катастрофален провал. Оттук нататък нямаме възможности за действие. Освободените сингуларности ще се привлекат взаимно и ще се съберат. Би било интересно да се изчисли взаимодействието на N броя тела… Разбира се, след време куповете сингуларности ще имплодират. Това е краят.

Раменете му се разтресоха в гърчове под тънката обвивка на изцапания розов плат.

Тя го гледаше. Усещаше, че в този миг пречупеният Джаар охотно би й казал всичко, което би искала да научи за проклетия им Проект — че всички въпроси, измъчвали я през месеците, откакто се стовари със задника напред в скута на „Приятелите“, биха намерили отговорите си…

— Исусе, как ми се иска да имахме време за това!

Ядосано погледна пулта пред себе си, вдигна ръце към сензорния екран — но разположението вече беше друго. Правоъгълници светлина се плъзгаха по него, проклетото нещо се променяше пред очите й.

— Джаар, какво става?

Той погледна без никакъв интерес.

— Компенсиране на изгубените сингуларности. Разпределението на масата ще продължи да се променя, докато нарушените връзки между сингуларностите се установят в някаква форма на стабилна конфигурация.

— Добре.

Тя се вглеждаше в местещите се цветни петна, стараеше се да възприеме картината като единство. Бавно започваше да проумява как новата подредба съответства на запомнената по-рано схема и колебливо посегна към екрана…

Разместването, привидно случайното подреждане започна отново.

Отпусна ръце.

— По дяволите! Така ми се пада, щом си въобразявах, че ще е лесно. — Сграбчи Джаар, той я погледна безизразно. — Слушай, Джаар, ще трябва да изпълзиш навън от тази твоя черупка и да ми помогнеш. Не мога сама да се справя.

— Да ви помогна за какво?

— Да изстреляме сингуларност.

Той поклати глава. Берг не беше съвсем сигурна, но й се стори, че той търпеливо се усмихва на нейното невежество.

— Няма смисъл. Вече ви обясних, че без тези тридесет процента, които изгубихме, не можем да завършим Проекта…

— Проклет да си! — кресна тя в усилващия се вятър. — Не смятам да пратя тези неща към Юпитер! Чуй ме. Искам да ми помогнеш да отблъснем Сплайна…

Той пак поклати глава, явно объркан и уплашен, и направи усилие да й се измъкне.

— Какво ви става бе, хора? Знам, че вашият Проект беше по-важен от скапания ви живот, но сега се провали! Защо не ми помогнете, искам да ви запазя живота!

Той се втренчи в нея, сякаш му говореше на език, който не разбираше.

Прозвуча стон като вик на огромно животно. Тя се сви от страх, но погледна нагоре. Цели декари от купола блестяха нагорещени, обширни парчета се отмятаха и разкриваха звездите. Ксийлският материал висеше като парцали обгорена кожа.

Осъзна, че й оставаха може би само секунди, преди системите за управление да откажат напълно — или пък да спре подаването на енергия, докато тя се канеше да играе билярд с хиляда излезли от контрол черни дупки с масата на градове, или пък покривът да се срути върху тях…

А тя губеше секундите си да стиска ръката на този тип!