Нашественици във времето

Майкъл тежко трополеше в тревата с неудобния товар в ръце. Дишането на Шайра дращеше по врата му. Капсулата летеше към него със стотина километра в час, отвореният люк приличаше на зяпнала уста.

Мигновен розовопурпурен блясък над главата му, полъх на озон — и малка дупка се появи в сивобялата черупка на капсулата. Облачето дим се разсея веднага. Капсулата сякаш се препъна, но продължи напред.

„Приятелите“ май се освобождаваха от задръжките си да използват оръжие.

Капсулата запълни полезрението му.

Пул скочи.

Рамката на люка закачи десния му глезен, а и лявото стъпало. Болката го заслепи, усети топла струйка кръв. Удари се силно в металния под на въздушния шлюз, падна тежко върху Шайра. Момичето изохка отдолу, очите й рязко се разшириха. Плъзнаха се в плетеница от ръце и крака по пода, наранените крака на Пул оставяха след себе си кървава следа. Озоваха се притиснати до отсрещната стена и за втори път въздухът изскочи от запъхтените дробове на Пул.

Лазерен лъч примигна на няколко сантиметра над главата му.

Капсулата се издигаше, люкът бавно се плъзна на мястото си. Пул се опита да стане и пак беше прикован към пода, този път надалеч от момичето. Гръдният му кош тежко се надигаше. Не можа да поеме дори една прилична глътка въздух при последните отчаяни скокове по тревата и сега се чувстваше като попаднал във вакуум.

Насили се да вдигне глава и погледна с помътнели очи затварящия се люк. Видя резен от оранжеворозовия Юпитер, ивица звезди. Вече излизаха от тъничката атмосфера на парчето земя и от петънцето синьо небе над него, гмурнаха се в юпитерианското пространство.

Пред него се надигаше чернилка. Болката в краката пробождаше отслабналите му сетива.

Момичето изстена, звукът като че идваше от много далеч, стори му се, че чу гласа на Хари. Дробовете му бяха празни. Беше му много студено. Затвори очи.

Берг се завъртя в половин салто, преди разреденият въздух да забави сгромолясването й. И вече падаше с главата надолу към кораба от пръст, притеглянето я дърпаше толкова немощно, че тя привидно висеше в небето.

Опитвайки се да поеме студения въздух, с разперени ръце и крака тя гледаше назад към кораба. Най-голямата опасност — най-голямата сред цяла джунгла от опасности, поправи се тя — беше да не е надхвърлила скоростта за преодоляване на привличането. Дали щеше да излети в юпитерианската нощ, а дробовете й ще се напъват да открият последните молекули кислород? Опита се да прецени на вкус въздуха, да разбере дали продължава да се разрежда, но беше невъзможно да се увери.

Корабът се простираше като диаграма пред нея. Гледаше почти плоския купол от гълъбовосин ксийлски материал, който съставляваше основата на кораба, широка към половин километър. Беше нашарен от кръгли отвори с диаметър един метър, които сигурно бяха гърлата на сингуларните оръдия, описани от Пул. Нелепо й напомни за стар спортен стадион, откъснат от Земята и запратен с главата надолу в орбита около Юпитер. Но върху този стадион стърчаха куп постройки от ксийлски материал и очуканите древни камъни на Стоунхендж. Близо до ръба различаваше двамата си преследвачи, хванати за тревата, като две облечени в розово мушици, оръжията им залепнали за чимовете от обърнатата с главата надолу гравитация.

Отвъд кораба, Сплайнът се катереше по небето, а Юпитер мяташе петниста светлина по слонската му кожа.

Сега слаб бриз нашепваше в ушите й, а малкото, сложно гравитационно поле на кораба галеше гърба й в изкуственото небе. В душата й нахлу облекчение. Е, поне нямаше да умре от задушаване, увиснала от непредпазливост над Юпитер.

Корабът видимо се преместваше под нея, показвайки частта си с купола, а покритото с трева лице се скриваше от нейния поглед. Скоро закри и туловището на Сплайна.

За кратък, странен миг тя остана сама. Висеше в мехур бистро синьо небе. Накъсани бели облачета се виеха във въздуха и се къдреха около ръба. Тишината беше пълна. Сцената почти навяваше умиротвореност. Тя не чувстваше нито страх, нито съжаление. Бе се качила във влакчето на събитията и нямаше какво друго да прави, освен да се отпусне, да се движи с него и да реагира на всичко, което щеше да се случи. Опита се да опразни ума си от мисли, да се съсредоточи във всяко болезнено вдишване.

Ветрецът вече по-плътно вееше в лицето й. Усети как роши късата й коса и свободната дреха меко прилепна към гърдите и бедрата й.

Вгледа се по-внимателно в купола, в най-близкия от наглед случайно разположените отвори, на около двеста метра от ръба. Мереше го с нокътя на палеца си и установи, че приближава към него. Приличаше на огромна отворена уста.

Улови се, че въздъхна от чудата лека скръб. Край на малката въздушна пауза. Светът на събитията май пак я поглъщаше.

Сивият купол вече се надигаше към нея. Щеше да се блъсне в него на двайсетина метра от очертания с пръст ръб. Добре, засега беше доволна да остане настрани от отворите. Ксийлският материал беше мономолекулярен и тя си спомни острите като бръснач ръбове на входа в жилището на Шайра…