Нашественици във времето

— Като ви слушам, си представям някой командир на атомен самолетоносач от двадесети век, който гледа с презрение боядисаните канута на островитяните, носещи се по течението, за да го поздравят край брега на морето. Все пак и най-примитивното оръжие може да убива…

— А аз се чудя защо не ни нападат.

Парз притисна лице към роговицата и огледа небето. Сега ги търсеше нарочно и затова забеляза колко много странни местни кораби имаше тук, от колко различни модели. Припомни си, че политическата система през този период се отличавала с хаос и разпокъсаност. Вероятно тези космически съдове представяха най-различни власти. Правителства на спътниците на Юпитер, на вътрешните планети, на самата Земя, както и централните междуправителствени служби… Може би тук още не съществуваше никаква военна коалиция. Може би нямаше кой да издаде заповед за нападение срещу Сплайна.

Въпреки всичко Парз се подразни от снизходителното отношение на какса.

— Не се ли тревожите поне малко, че тези корабчета може би вече вдигат по тревога цялата Слънчева система? Може вътрешните планети да съберат повече сили за удар срещу вас — мрачно каза той. — И ако им позволите да се подготвят…

— Джейсофт Парз! — Личеше, че търпението на какса се изчерпва. — Твоите фантазии, породени от стремежа ти към смъртта, започват да ми правят лошо впечатление. Досега не съм забелязал нито едно отчаяно предупреждение, каквото ти така жадуваш.

Парз се навъси и разсеяно се почеса по бузата през тънката прозрачна пластмаса на маската.

— Положението наистина ми се струва необяснимо, дори като си припомним политическата раздробеност. „Приятелите“ са от една година в този период. Имали са предостатъчно време да предупредят живеещите в тази епоха хора, да съгласуват действията си, да съберат някакви сили, за да ви се противопоставят… дори да затворят портала на „Интерфейс“.

— Засега няма признаци на подобна съгласуваност — отговори каксът.

— Не, няма. Възможно ли е „Приятелите“ да не са предупредили тукашните хора, дори да не са се свързали с тях?

Парз и сега виждаше кораба на „Приятелите“ върху фона на Юпитер — зелено петно в розово море. Какво замисляха бунтовниците? „Приятелите“ трябва да са имали нещо на ум, когато са извършили отчаяното си бягство към този период… Но явно са решили, че не се нуждаят от възможностите на хората, живели в него.

Парз се опитваше да си представи как шепа бунтовници с един-единствен, стъкмен от каквото са имали подръка кораб, са се надявали да нанесат удар през петнадесет века срещу междузвездна сила.

— Няма особено значение — промърмори каксът, безтелесният му глас жужеше като насекомо някъде между очите на Парз. — Вторият кораб на Окупацията е на минути път от апарата на бунтовниците. Тази нелепа сценка наближава кулминацията си.

— Майкъл Пул! Мириам!

Пул откъсна поглед от изумителното небе. Пред тях стоеше Шайра. Видя, че обичайната беизразна неподвижност на изопнатото като череп лице бе помрачена от плътно стиснатите й устни и розовобялото на разширените малки ноздри. Зад нея по кораба цареше оживление. „Приятелите“, понесли плочите си и други устройства, тичаха по жилавата трева и се събираха към камъните в средата.

Берг рязко каза:

— Шайра, онова горе са бойни кораби Сплайни.

— Разбираме какво става, Мириам.

— И какво, по дяволите, смятате да правите?

Шайра не й обърна внимание, а заговори на Пул:

— Трябва да останете в типито. Откритото пространство на кораба в момента не е безопасно. Ксийлсият материал ще ви предпази от…

Пул я прекъсна:

— Не отивам никъде, преди да разбера какво ще правите.

Хари, чийто образ си върна яркостта извън колибата, скръсти ръце и вирна брадичка.

— Аз също — предизвикателно каза той.

Гласът на Шайра беше неравен, но все още твърд.

— Няма да отговорим пряко на намесата на каксите — настоя тя. — Няма смисъл да…

Берг изкрещя:

— Искаш да ми кажеш, че след като ги доведохте тук, ще ги оставите да си ходят напред-назад и да правят каквото поискат?

Шайра се сви от яростта на другата жена, но не отстъпи.

— Вие не разбирате — напрежението все повече личеше в гласа й. — Проектът е най-важен.

Хари се пресегна да хване ръката на Пул. Пръстите му минаха в облак от пиксели през дрехата и плътта.

— Майкъл, погледни Сплайна.

Първият боен кораб бе преминал точката на зенита и явно се отдалечаваше от тях. Дълбоко в приличащите на кратери пори блестяха кръв и метал.

Вторият боен кораб излезе от „Интерфейс“. Вече беше с размерите на голяма монета и растеше пред погледите им. Видимо идваше към тях.

— Само два са — измърмори Берг.

Пул я погледна стреснато — кожата на лицето й се беше събрала около втренчените очи.

— Какво?

— Няма признаци, че още един идва през портала. Мина достатъчно време, а трети не се показа.

Пул поклати глава, смаян от способността й да осмисля надвисналата от небето заплаха.

— Как мислиш, дали нещо ги спира на другия край?

Берг рязко тръсна глава.

— Няма какво. Според тях два ще им стигнат за всичко.

Шайра угрижено кършеше ръце.

— Моля ви! В типито!

Пул пренебрегна думите й.

— Какво правят в момента според тебе?