Нашественици във времето

Берг, чийто страх се стопи или поне успя да го потисне, проследи безмълвните движения на Сплайните.

— Първият напуска юпитерианското пространство.

Пул се намръщи.

— И накъде се е насочил? Към вътрешната Слънчева система?

— Логично е — сухо отбеляза Берг. — Там си хвърка Земята, тлъстичка и подканваща.

— Ами вторият?

— … ще се натика в скапаните ни гърла.

Шайра се намеси:

— Не бива да се страхувате. Когато Проектът даде резултати, тези събития ще бъдат… превърнати в безвредни сенки.

Пул и Берг откъснаха очи от гнусната гледка в небето и се взряха в „Приятелката“.

— Тя е смахната — каза Берг.

Шайра се наведе към тях, сините й очи бяха бледи и напрегнати.

— Трябва да разберете. Проектът ще поправи всичко това. Продължаването на Проекта е… трябва да бъде най-важно за всички ни. И за вас, нашите гости.

— Даже и над самозащитата ни, над защитата на Земята срещу нападението на Сплайните? — попита Пул. — Шайра, сега е може би най-големият ни шанс да отблъснем атаката. И…

Тя като че не го чуваше.

— Проектът трябва да се осъществи. По-точно — да се ускори.

Момичето се взираше в тях, молеше да я разберат. Майкъл почти можеше да види как в главата й се блъскат заучените фрази.

— Сега ще дойдете с мен.

— Какво мислиш? — обърна се Пул към Берг. — Ще ни принудят ли? Имат ли оръжие?

— Знаеш, че имат — невъзмутимо отговори Берг. — Видя какво направиха с моята капсула.

— Значи не можем да ги заставим да направят каквото и да било. — Чуваше разочарованието, отчаянието в гласа си. — Въобще няма да се противопоставят на Сплайните, влагат цялата си вяра в този техен Проект. Магическият Проект, който всичко ще оправи.

Берг тихо изръмжа.

Замахна странично със свит юмрук и улучи „Приятелката“ точно в слепоочието. Шайра се сгърчи, падна на земята и остана с лице в розовеещата трева.

Хари погледна надолу.

— Олеле!

— Няма да бъде дълго в безсъзнание — успокои го Мириам. — Трябва да побързаме.

Пул вдигна поглед към неизменно нарастващото кръгло тяло на бойния кораб Сплайн.

— Какво ще правим?

— Ще се наложи да се заемем и с двата Сплайна — измънка Берг.

— Колко му е! — възкликна Хари. — А от друга страна, защо не мислим с по-голям размах? Имам хитроумен план…

— Млъкни, Хари — разсеяно го прекъсна Майкъл. — Добре, Мириам, слушаме те. Как?

— Ще трябва да се разделим. Хари, готова ли е капсулата на „Рака“ за излитане?

Той затвори очи, като че се вглеждаше в себе си.

— Да.

Шайра се размърда на тревата и тихо изстена.

— Може би в бъркотията ще се измъкнете с капсулата, докато „Приятелите“ тичат да оправят нещата. Върнете се на „Рака“ и тръгнете след първия „Сплайн“, който се насочва към Земята. Може и да го хванете, преди да включи хипердвигателя.

— А после?

Берг се усмихна със стиснати устни.

— Откъде да знам? Измислям всичко в движение. Ще трябва да ви хрумне нещо.

— Добре. Ами ти?

Берг погледна към небето. Вторият Сплайн надвисваше все по-близо като месеста луна над тях.

— Ще опитам да направя нещо на този — отговори тя. — Току-виж, се добера до онези сингуларни оръдия.

Шайра пак изпъшка и май направи усилие да вдигне лице от тревата.

Пул попита:

— С нея какво ще правим?

Берг вдигна рамене.

— Вземете я със себе си. Може би ще ви помогне с нещо.

Пул се наведе и вдигна момичето. То отвори изцъклени очи и се опита да проясни погледа си.

Мириам се взря в лицето на Пул.

— Искам да се сбогуваме, Майкъл.

Хари погледна Пул, Мириам, после пак Пул. Учтиво премигна и изчезна.

Майкъл изви глава към селището от ксийлски материал, към центъра на кораба от пръст. Трима едри „Приятели“ тичаха към тях. Не, четирима. И носеха нещо. Оръжия?

Обърна се към Берг.

— Никога няма да стигнеш до центъра на апарата. Ела с нас.

Главата на Хари се появи в пространството около ухото на Мириам.

— Извинявайте, хора, ама нямате много време.

Мириам се ухили за миг, прокара ръка през късата си коса и дълбоко пое дъх.

— Аз не отивам към центъра на апарата. Довиждане, Майкъл.

Обърна се… и затича към ръба на света.

Майкъл постоя за секунда, загледан след нея със зяпнала уста.

Шайра се загърчи по-силно в ръцете му, мяташе се като заседнала на плитко риба.

Нямаше време. Майкъл се завъртя на пети и затича към своята капсула с неудобния товар в ръцете си, а безтелесната глава на баща му се носеше до него.

Пред нея ръбът на апарата беше като ивица тревисти ресни, неуместна на оточно-виолетовото лице на Юпитер.

Мислите бясно препускаха в главата й.

От кръглото селище на „Приятелите на Уигнър“ Берг трябваше да пробяга стотина метра до края на апарата. Е, по равна местност сигурно би преминала това разстояние за десетина секунди. Но отслабеното притегляне към ръба би трябвало да увеличи скоростта й, стига да не се пльосне по лице. А, от друга страна, ще се катери на излизане от гравитационната яма на кораба, все едно тича нагоре по хълм…

Да, земята под краката й сякаш започна да се обръща нагоре.

Опита се да използва отслабващата гравитация, да спечели всяко възможно предимство. Съзнателно забави крачките си, за да се удължат и да я носят по-надалеч.