Нашественици във времето

Рискува да погледне през рамо. Групичката преследвачи от „Приятелите“ се бе разделила. Двама тръгнаха след Майкъл и момичето, другите двама преследваха нея. Бяха в добра форма и бързо тичаха по тревата.

Носеха лазерни оръжия като онези, с които бяха превърнали нейната капсула в купчина безполезен метал. Представи си как кохерентният поток фотони излита от оръжията и пронизва гърба й по-бързо от мисълта. Не можеш да бягаш на зигзаг от светлинно оръжие… Усети как гърбът й се напрегна, мускулите се свиха в спазъм. Крачките й станаха неравни и тя направи усилие да опразни главата си от всичко, освен поредното движение.

Сега като че изкачваше наклон от трийсетина градуса. Не смееше пак да погледне назад от страх да не види как корабът привидно застава отвесно под нея и за да не падне безпомощно с гърба напред, ако загуби равновесие. По дяволите, гърдите я заболяха. Белите й дробове с мъка поемаха разредения въздух. На такова разстояние от мъничката гравитационна яма на кораба сякаш изкачваше планините на Марс.

Чудеше се защо „Приятелите“ не започват просто да стрелят. Нямаше нужда да се прицелват, достатъчно беше да размахат наляво-надясно лазерите и да й прережат гръбнака, както нарязаха капсулата. Но те се колебаеха. Чудеха се какво да правят.

Разбра, че искат да я спрат, а не да я убият, нямаха желание да използват оръжията си.

Не харесваше кой знае колко „Приятелите“, но поне не бяха убийци. Може би щеше да й стане по-добре, ако бяха.

Сега чувството й за перспектива се съсредоточи върху приближаващия ръб на този малък свят. Виждаше отделни стръкове трева, летящи към нея.

Болката в дробовете й беше адска. Усети как езикът й се подава от устата. Болеше я целият гръден кош, също мускулите на гърба и раменете. Краката й се схванаха от изкачването по все по-стръмния склон, трепереха, като че знаеха към какво отиват.

Престана да обръща внимание на всичко това. Ръцете й цепеха редкия въздух, забиваше пети в тревата, сякаш отблъскваше от себе си кораба.

„Равнината“ ставаше почти отвесна. Тя се носеше нагоре по оформени като паница Алпи…

Под обувките й вече нямаше трева.

Наклони се напред и се спъна в ръба. Инерцията я отдели от кораба, запрати я в розовата светлина на юпитерианското пространство с разперени ръце и крака като някакво невероятно хвърчило. Докато бавно летеше, видя хайката от „Приятели“ проснати в тревата, оръжията им зарязани до тях, редкият въздух заставяше устите им да се отворят като карикатури на изумлението.

Висеше изгубена в пространството с празни дробове, привидно неподвижна между кораба и туловището на Юпитер. Тъма пропълзя по краищата на погледа й.

О, Исусе! Майкъл, може би все пак това не беше най-добрият план!

Майкъл Пул тичаше покрай на селището към своята капсула, на ръцете му тежеше изпадналата в полусвяст Шайра, а вече беше изтощен.

Видя как Берг излетя над ръба. Намери време да недоумява дали тя знае какво прави.

Погледна през рамо, движението само усили болката от задъхването в гърдите му. Двамата „Приятели“ още го преследваха. Бяха достатъчно близо, за да види петната кал по розовите им дрехи, застиналите мрачни лица, мътно проблясващата пластмаса на техните лазерни оръжия…

Хари се рееше до него, краката му се въртяха като перки — все едно че бягаше герой от анимационно филмче.

— Неприятно ми е да съм вестител на лоши новини — изпъхтя той, — но те ни настигат.

— Кажи ми нещо… дето не го знам.

Хари без усилие погледна през рамо.

— Всъщност не разбирам защо не те покосят на място.

— Спести си… окуражаващите дрънканици — изпъшка Майкъл, раменете и ръцете му бяха сковани от болки, — и… направи нещо!

— Например?

— Използвай си… тиквата, проклет да си! — изръмжа Майкъл.

Хари се намръщи, потри брадата си и изчезна.

Внезапно се чу вой откъм преследвачите на Пул, лазерни лъчи пробиха въздуха над него, замириса на озон.

Както препускаше, Майкъл отново рискува да погледне зад себе си.

Триметрово изображение на Хари, блещукащ колаж от полупрозрачни, големи колкото юмрук пиксели, се бе изпречило пред двамата „Приятели“. Стреснати, те се заковаха на място пред привидението и задействаха лазерите си. Бледорозовите лъчи пронизаха зърнестия образ, без да му навредят, и леко се отклониха от пречупването на атмосферата.

Но след броени секунди „Приятелите“ зарязаха виртуалния. Изкрещяха си нещо, нарамиха лазерите и пак се втурнаха напред. Хари се появяваше пред тях отново и отново, основната схема на виртуалното му тяло се разкривяваше в какви ли не грозни форми, но „Приятелите“ дори не забавяха крачка и профучаваха през безсилните облаци от пиксели.

Пул сгуши глава в раменете си, напрягаше се да тича.

— Майкъл!

Пул рязко вдигна глава. Капсулата на „Рака“ бързо го доближаваше — стоманеносив силует на куршум, носещ се на метър над полето. Английската трева се накланяше и полягаше под нея. Подканяща жълта светлина грееше от отворения люк на въздушния шлюз.

Усиленият глас на Хари отекна от далечните сгради.

— Майкъл, разполагаш с една-единствена възможност… надявам се координацията ти да е по-добра от издръжливостта.