Нашественици във времето

Имаше странното усещане, че стъпва в плитки падинки по тревясалата пръст, после излиза от тях, но доколкото виждаше, местността беше равна. На ширина падинките бяха около метър. Наблюдаваше скришом Шайра, която ги водеше през малкото селище — ходеше грациозно, но той забеляза, че и тя се отклоняваше напред и назад с по няколко градуса, сякаш преодоляваше невидими дупки.

Хари, разбира се, се носеше на сантиметър над тревата.

Наведе се към Берг и прошепна:

— Тя изглежда на двадесет и пет. Каква е истинската й възраст?

— Около двадесет и пет.

— Не ме занасяй!

— Сериозно говоря. — Берг прокара пръсти през своята щръкнала като телена четка коса. — Нямат вече АС-технология… или по-точно — отнета им е. От каксите.

Хари като че не можеше да повярва.

— Какво? Но как е могло да се случи това? Представях си тези хора много по-напред от нас… Нали най-вече това беше тръпката в експеримента на Майкъл с времето и „Интерфейс“.

— Да — отрони мрачно Пул, — но историята май не е монотонно развиващ се процес. Между другото, кои са тези какси?

— Тя ще ти обясни — също навъсено отговори Берг. — За останалото няма да ти разкаже кой знае какво, но за каксите ще чуеш. Тези хора се наричат „Приятелите на Уигнър“.

— Уигнър ли? Юджийн Уигнър, квантовият физик?

— Той е, доколкото ми е известно.

— Защо?

Берг сви костеливите си рамене и грубият плат зашумоля върху тях.

— Ако знаех отговора на този въпрос, щях да зная почти всичко.

Пул прошепна:

— Мириам, какво научи за генератора на гравитация?

Берг го погледна.

— Подробности ли искаш или накратко?

— Накратко ще е достатъчно…

— Кръгла нула. Нищо не ми казват. Не ми се вярва, че искат да кажат каквото и да било на когото и да било. А и несъмнено не запламтяха от любов по мен, когато крадешком изпратих съобщението си до тебе.

— Защо до мен?

— Отчасти защото прецених, че ако някой може да проумее какво става тук, това ще си ти. И отчасти защото помислих, че ти имаш най-голям шанс да кацнеш тук. Твоето име е едва ли не единственото, което знаят от нашата епоха. И отчасти…

— Да?

Берг почти смутено вдигна рамене.

— Защото имах нужда от приятел.

Пул докосна ръката й. Обърна се към виртуалния.

— Хари, тези невидими хлътвания по земята…

Баща му попита изненадано:

— Какви хлътвания?

— През около метър са — обясни Пул. — Според мен ги причинява неравномерност от няколко процента в това, което създава гравитацията тук.

Берг кимна.

— Поне за това се досетих. Май слизаме и се изкачваме в мънички гравитационни ями, нали?

— Хари, кажи ми дали дупките съвпадат с разпределението на точкови маси някъде под повърхността в тялото на този апарат.

Хари кимна и придоби необичайно замислен вид.

— Той откъде ще знае? — попита Берг.

— Не питам него — търпеливо обясни Пул. — Всъщност питам капсулата. Мириам, Хари е като замаскиран терминал към централния процесор на капсулата. Една от основните причини… не, по-точно главната причина да го взема със себе си е, че тези типове от бъдещето биха го преглътнали по-лесно, отколкото контейнер с лабораторно оборудване.

Хари показа, че е обиден, но продължи да „мисли“.

Стигнаха до триметров конус, който очевидно беше „домът“ на Шайра. Имаше открит триъгълен вход. Шайра усмихнато ги покани да влязат. Пул плъзна върха на пръста си по ръба на входа. Гълъбовосивият материал на типито беше твърд, неопределено топъл при докосване — следователно неметален — и предостатъчно остър, за да среже човешка плът.

Две от светлинните кълба висяха под върха на типито и хвърляха меки двойни сенки. Подскачаха като хартиени фенери от случайното раздвижване на въздуха. По вътрешните стени липсваше украса — излъчваха същия мътен гълъбовосив блясък като външните. А на пода с диаметър около четири метра се виждаше единствената мебелировка — единично, твърдо наглед легло и дебели килимчета, а може би възглавнички за сядане.

Стояха и се гледаха неловко. Интересно беше, че вътре Хари май имаше проблеми с разделителната способност на изображението си. Лицето и крайниците се разпаднаха на пиксели колкото захарни бучки, после пак се проясниха.

Шайра ги покани да седнат и излезе.

Берг и Пул сковано придърпаха две възглавнички към средата на помещението и седнаха на няколко сантиметра един от друг. Хари разигра сценката как сяда на леглото, но резкостта на образа беше толкова лоша, че от време на време той изчезваше в облак от неравни пиксели и синът му можеше да види стената през него. Пул се изсмя.

— Благодаря — каза Хари неясно. — Заради материала на стените е. Спира сигнала от капсулата. Каквото виждате, е разсеяното излъчване през вратата.

— Какво става с гравитационните ями?

Хари кимна с главата си от пикселни петна.

— Ти беше прав. Хлътванията съвпадат с точкови маси, всяка по десет милиона тона, разположени в шестоъгълници на по един метър под повърхността, на която стоим… Ето я и Шайра.

Усмихнатото момиче плавно влезе с поднос, върху който имаше три чинии.

— От нашата кухня са. Съжалявам, че няма нищо за вас — обърна се тя към Хари.

Отговорът на виртуалния се изгуби в разфокусирано петно — за щастие, каза си Пул.