Нашественици във времето

Тя бе срязана като зрял пъпеш. Ударите на лазерните лъчи бяха разцепили корпуса й като бръснач — едва ли не приятно за окото с чистотата и спретнатостта на линиите. Пул можеше да види как са били изгорени и стопени вътрешностите на апарата, как са омеквали преградите и са се стичали върху пръстта.

— Е, май не е просто злополука — отбеляза Хари. — Я виж това. — Сочеше непокътната част от корпуса. — Виждаш ли регистрационния номер?

— От „Коши“ е. Хари, това е капсулата на Мириам, трябва да е тя! — Отведнъж го обзе безпомощна паника. — Какво, по дяволите, са й направили?

— Нищо, Майкъл. Добре съм. Не виждаш ли?

Пул се обърна при звука на дълбокия, леко дрезгав и отчаяно познат глас. Видя я цялата за миг като в мъгла — твърдите очертания на живото лице, гъстата подстригана коса, очите с омекнал от сълзите поглед. Без да помисли, той се намери в прегръдката й. Мириам беше няколко сантиметра по-висока от Майкъл и стройното й тяло, облечено в грубоват розов цял екип, за миг се напрегна, въпреки че ръцете й обгръщаха гърба му. После тя се отпусна и цялото й тяло се притисна в неговото. Той зарови лице в меката топлина на шията й.

Когато Мириам успя да се освободи, той я сграбчи за раменете и се взря в лицето й.

— За Бога, помислих, че си мъртва. Когато видях капсулата…

Тя се усмихна със стиснати устни.

— Не беше много дружелюбно от тяхна страна, нали? Но те нищо лошо не ми направиха, Майк, те само — тя отново се напрегна, — не ми позволяват да правя някои неща. Може би вече свикнах. Цяла година е така…

— А пътешествието във времето? Как беше?

Лицето й за миг се сгърчи, преди тя да си върне самообладанието.

— Оцелях.

Пул се дръпна притеснен назад. Усещаше, че Хари е застанал близо до него, но избягваше да го погледне в лицето. Беше на цели два века и да го вземат мътните, ако можеше да понесе още една порция бащина нежност. Не точно сега.

Забеляза, че с Мириам има и друга жена. Висока колкото нея, малко мършава, тънкото костеливо лице беше младолико и хубаво — освен обръснатата глава, от която Пул трудно отместваше поглед. Жената се взираше в него немигащо. В израза на тези бледи очи имаше нещо смущаващо — Пул откри в тях младежка наивност, скрита под безчувственост.

Хари пристъпи към момичето и протегна ръце.

— Е, Майкъл си получи поздравите. Ами аз?

Синът му тихичко изстена.

— Хари…

Момичето рязко извъртя глава към Хари и изящно отстъпи крачка назад.

— Щеше да бъде приятно, сър, стига да беше възможно — сериозно отговори тя.

Хари се ухили и драматично вдигна рамене.

— Нима пикселите ми пак личат? По дяволите, Майкъл, защо не ми каза?

Берг се наведе близо до Майкъл.

— Кой е тоя задник?

— Би ли повярвала, че е баща ми?

Тя направи гримаса.

— Ама че досада! Защо не го изключиш? Той е само един виртуален.

— Не и според него.

— Майкъл Пул.

Сега момичето, отървало се от вниманието на Хари, стоеше срещу него. Цветът на кожата й беше доста лош, около очите изглеждаше натъртена и повяхнала. Пул почувства, че го вълнува слабостта на това момиче от бъдещето — такава противоположност на високотехнологичните свръхсъщества, които съчиняваше въображението му. Дори цялата дреха, която носеше, беше като на Мириам — от груб изкуствен плат с вид на евтиния.

— Аз съм Пул. А с баща ми вече се запознахте.

— Името ми е Шайра. За мен е чест да се запозная с вас. — Произношението й звучеше съвременно, но без някакви особености. — В моето време вашите постижения все още са широко известни — продължи момичето. — Разбира се, нямаше да се срещнем тук, ако не беше вашият проект „Интерфейс“…

Берг остро я прекъсна:

— Затова ли им позволихте да кацнат, вместо да ги очистите в небето?

— Мириам Берг, такова нещо не бихме направили — възрази Шайра. Изглеждаше леко засегната.

— Добре де, но бихте могли да пришпорите хипердвигателя и да избягате, както от другите кораби…

Думата удари Пул като плесница по лицето.

— Те наистина ли имат хипердвигател?

— Ами имат си. А сега я попитай ще ти позволи ли да го разгледаш.

Хари се мушна напред и застана лице в лице с момичето.

— Защо дойдохте тук, в нашето време? Защо от този кораб бе излъчено само едно съобщение за останалите хора в Слънчевата система?

— Задавате много въпроси. — Шайра вдигна ръце пред себе си, сякаш да се опази от Хари. — Ще имаме време да ви отговорим на спокойствие. Но моля ви, вие сте наши гости, трябва да ни позволите да проявим гостоприемство.

Хари посочи насечените останки на капсулата от „Коши“.

— Досега сте показали страхотно гостоприемство!

— Не ставай глупав, Хари — раздразнено се намеси Пул. — Нека чуем какво имат да ни кажат. — Обърна се към момичето и положи усилие гласът му да прозвучи вежливо. — Благодаря ви, Шайра.

— Ще ви заведа в дома си. Моля, последвайте ме.

Тя се обърна и ги поведе към центъра на кораба от пръст.

Пул, Хари и Берг вървяха на няколко крачки след Шайра. Виртуалните очи на Хари шареха навсякъде, когато навлязоха сред небрежно пръснатите едноетажни постройки със сиви стени, заемащи центъра на кораба.

Пул се стараеше да не докосва Берг, за да не я сграбчи отново като момченце.