Нашественици във времето

Навлизаха в район от пространството, препълнен с кораби. Стотици искрици на включени двигатели прехвръкваха над търпеливо понасящия ги океан на Юпитер. Корабите бяха прекалено далечни, за да се различават някакви подробности. Но Пул знаеше, че сред тях трябваше да има военни апарати от населените спътници на Юпитер, научни кораби от вътрешната част на Слънчевата система, също проклети туристи и досадници, надошли отвсякъде. Приглушено мърморене отзад в купола му подсказа, че вече започваха да постъпват сигнали от тази събрана от кол и въже армада — след полученото съобщение от Берг преди година пространството около Юпитер бе съсредоточило вниманието на повечето хора, а неговото пристигане тук бе най-жадно очакваното събитие след появата на кораба от бъдещето.

Той не обърна внимание на съобщенията, остави свои виртуални да се занимават с тях. Ако имаше нещо катастрофално, щяха да го уведомят.

Пул се вглеждаше в пренаселеното пространство пред себе си и след десетилетното усамотение в мрачните външни области на Слънчевата система почувства как го прониза нелепа клаустрофобия. Подтикваха го любопитството и остатъците от загриженост за Мириам Берг и нейния екипаж. Но сега, когато продължилото година пътуване от Облака на Оорт завърши, той разбра, че наистина, ама наистина не иска да е тук, сред зловонните светове на човеците.

Хари го наблюдаваше, бръчки прерязаха младото му лице.

— Отпусни се, синко. Кога ли ти е било лесно…

— Ох, млъквай, за Бога! — отряза го Пул.

Но още докато произнасяше думите, осъзна странното чувство на облекчение, че има някой — или нещо — достатъчно осезаем извън собствената му глава, за да реагира на поведението му.

— Би трябвало да те пъхна в някоя електронна бутилка с етикетче „Татенцето“ и да те вадя всеки път, когато се нуждая от поредното покровителствено бащино поучение.

Хари се ухили, без да се смути.

— Само си върша работата — промърмори той.

Сега „Ракът“, все още с пламтящ двигател пред себе си, наближаваше най-плътната купчина кораби в небето. Сборището от апарати, сякаш усетили идването на „Рака“, започна да се разпръсва.

Сред мъглата от светулки Майкъл успя да различи очертанията на нещо грамадно — зелено петно върху унилия розов фон на Юпитер.

— Това е — изрече Пул и установи, че гласът му е дрезгав. — Корабът от бъдещето. Време е да се захващаме с работа…

Претъпканата вселена навън беше затъмнена от внезапна буря пиксели, които затанцуваха като прашинки около „Рака“ и бавно замръзваха в плоскости, извивки и ивици край купола. Хари се размърда в креслото с отворена уста — великанският виртуален придобиваше форма около кораба. Накрая гледаха навън през очи, големи поне стотина метра, с клепачи, които мигаха като буря над блестящи зеници. Нос като грамадно инженерно творение с ноздри като ракетни сопла засенчи модула с ГОТ-двигателя на „Рака“. Огромни уши с очертани извивки се носеха край купола.

Уста с размерите на кит се отваряше влажно.

— Божичко! — въздъхна Хари. — Това си ти, нали? Гледаме през твоето лице.

— Не можах да измисля друг начин да ни познаят веднага. Не се притеснявай, този виртуален е само една картинка. Не е разумен дори колкото тебе. Повтаря непрекъснато петсекундна приветствена фраза.

— А те как ще чуят това, което иска да им каже?

— Хари, виртуалният е голям пет мили — раздразнено отвърна Пул. — Нека разчетат думите по устните му!

Хари завъртя глава наляво-надясно, оглеждаше ноздрите, дебелите като кабели косми, порите по кожата с големина на дребни астероиди.

— Що за гадна преживелица! — въздъхна накрая.

— Затваряй си устата и гледай представлението.

Сега кораби се тълпяха навсякъде до скрития в изображението „Рак“. Пул разпознаваше военни апарати с настръхнали оръжейни люкове, открити и уязвими научни платформи, дори един-два междуспътникови скокливци, на които никой не би трябвало да разрешава да идват толкова наблизо. Много от по-големите космически апарати имаха, общо взето, същата конструкция като „Рака“, двигателният отсек и обитаемата им част бяха разделени от колони. От разстояние приличаха на запалени кибритени клечки, пръснати из пространството.

— Според тебе как ще реагират на идването ни хората от бъдещето? — с внезапна нервност попита Хари.

Пул му хвърли поглед и го видя да си гризе ноктите, навик, който си припомни от далечното си детство.

— Може би ще ни пръснат на парчета — злобно натърти той. — На тебе какво ти пука? Нали си се увил в леглото си на Земята, твърде далеч от всякакви опасности.

Хали го изгледа укоряващо.

— Майкъл, хайде да не започваме пак. Виртуален съм, но имам своя личност, свое усещане, че съм жив.

— Така си мислиш.

— Не е ли същото?

— Както и да е, съмнявам се, че нещо те заплашва. Досега хората от бъдещето не са се опитвали да използват оръжия, защо да го правят тепърва?

Хари кимна неохотно.

— Вярно е.

След като корабът от бъдещето се установи в орбита около Юпитер, военни кораби няколко пъти направиха опити да го доближат. Бъдещите хора не отговориха, нито откриха огън по тях. Просто бягаха по-бързо, отколкото някой можеше да ги последва.