Марс плюс

Кафлън погледна към шлюзовия терминал, който й напомняше за фоайе на даласки меганебостъргач. Нагоре от подземния комплекс тръгваше дълъг открит коридор и завършваше в шестоъгълен док с херметизирани врати на всяка една от стените му. Вратите се управляваха от сервомотори, но можеха и ръчно — с помощта на контролния панел отдясно, снабден с клавиатура и дигитален дисплей. На всяка двойка панели светеха в червено предупредителни надписи на седем езика, а на пода пред прага имаше подвижна стоманена плоча. Слънцето осветяваше преддверието, въпреки че тръбите можеха да се затъмнят. Явно това беше с цел очите на напускащите тунела, привикнали с тъмнината, да се пригодят към блясъка на слънцето и пясъка.

Докато чакаше Митсуно да дойде, много хора идваха и си отиваха. Когато се отваряше някоя от вратите, Деметра се опитваше да надникне какво има зад нея. Лошото бе, че това означаваше да се втренчва в лицата им, което бе израз на лошо възпитание. Затова наблюдаваше гърбовете на хората и получаваше доста неясна информация. Веднъж или два пъти мерна стаи, обзаведени с проблясваща електроника и кресла, тапицирани с луксозни материи. При следващото отваряне съзря обикновена кабина, не по-голяма от товарен асансьор, пълна със скафандри и оборудване за работа навън. Деметра никога не бе носила подобно нещо, въпреки пропътуваните 280 милиона километра междупланетен вакуум. Питаше се дали може да облече скафандърът върху ежедневните си дрехи или трябва да се съблече в присъствието на Митсуно? Ако е така, до голо ли? Беше ли позволено долно бельо?… Какво бе отношението към голотата в това странно общество?

Тя забеляза Лоул, крачещ по рампата сред група хора. Златистата му коса се открояваше над множеството от глави. Внезапно се озова пред Деметра и тя трябваше да извие нагоре врат, за да го погледне в лицето.

— Всъщност колко точно си висок?

— Двеста и десет санта — отговори той. — Около… осемдесет и три инча. „Инч“ е правилната дума при разговор с каубои, нали?

— Стъпка — поправи го Деметра. — Ти си висок шест стъпки, приятелче.

— Леле колко много.

Тя поклати глава:

— Родителите ти трябва да са били небостъргачи.

— Небо…? Аха, сгради. Не, аз съм първа генерация. Баща ми и майка ми са емигранти и не са по-високи от теб — каза Митсуно като я огледа. — Това е от ниската гравитация. Ние, родените на Марс, направо се изстрелваме, или поне така казва майка ми.

— Ами Джори? — Това бе неуместна забележка и тя се надяваше Митсуно да не го приеме като обида към приятеля си.

— Джори е креол. Той също е роден на Марс и, разбира се, е човек, но след пубертета направиха някои неща с тялото му. Едни са очевидни, като непропускливата кожа например, но повечето не се виждат, както и цялата му ендокринна система.

— Къде отиваме? — побърза тя да смени темата.

— На едно място, наречено Хармония Мунди, марсианско означение — CQ-6981. Ат ни е резервирал един средно голям самоход. Врата номер пет. — Докато говореше, Митсуно я поведе към шлюза, където на един дигитален екран пишеше: „Резервирано Т. М., Департамент на ресурсите — Официален бизнес“. Лоул се обърна към скрития микрофон:

— О. К., Ат, готови сме.

— Мога ли да получа пръстов отпечатък? — каза студено панелът, след което един малък квадрат светна в бяло.

— Запиши гласа ми и отвори.

Без повече коментари, сервоуправляваната врата се отключи, а панелът се плъзна встрани. Митсуно направи път на Деметра да влезе в помещението и тя се отправи към първия попаднал пред очите й скафандър.

— Какво правиш? — попита Лоул.

— Това не е ли шлюз? Не трябва ли да се обле…

Митсуно положи длан върху ключалката и вътрешната врата се затвори. Озоваха се във вътрешността на камион, изработена от стомана и пластмаса. От двете страни на вратата имаше седалки и сгъваема маса, а пред тях беше пултът за управление. През прозорците се виждаше червената пустиня и сградите в комплекса, издигащи се над повърхността.

— Ще използваме скафандрите, когато стигнем работното място — обясни той. — Дотогава ще пътуваме така.

Митсуно й махна да седне на една от седалките и се намести пред пулта. Разучи за секунда клавиатурата, натисна три копчета и се обърна с гръб към стъклото.

— Какво мислиш за Марс сега? — попита той небрежно.

— Голям отвън, малък вътре — отвърна тя, мислейки за хората, живеещи предимно под земята.

— Да, хората излизат вън предимно с виртуалните симулации, за да проветрят мозъците си.

Деметра забеляза, че Лоул не обръща никакво внимание на пътя.

— Не трябва ли да гледаш къде караш? — тя посочи към… предницата?… носа?… кърмата на превозното средство.

— Няма нужда. Ат знае координатите на резервата Мунди много по-добре от мен, а програмираните буфери на колата по-лесно избягват сблъсъците, отколкото би могъл човек.

Местността беше хълмиста. От двете им страни се издигаха високи сиви скали и самоходът се провираше между тях, без да следва някакъв прокаран път. Деметра се облегна назад, впечатлена колко меко вози машината. Въпреки че теренът беше неравен, подът оставаше неподвижен.

— Това бъги вози доста плавно — отбеляза тя.