Марс плюс

— Инерционни компенсатори — поясни Митсуно. — Вградени са към схемите на краката. Гледано отвън, това нещо се придвижва като паяк.

— Ти си виждал паяк? — учуди се Деметра. — И как са минали през карантината?

— Ние ги отглеждаме. Това е единственият начин да се справим с мухите.

Внезапно подът се разклати — тласък напред и дълго завъртане назад, подобно клатушкаща се камила.

— Уфф! — Митсуно се усмихна. — Прибързах. Ат, какво, по дяволите, беше това?

— Съжалявам, Лоул — гласът на машината въобще не звучеше разкаяно. — Къртичина.

— Само не ми казвай, че на Марс има и къртици! — на Деметра й дойде много.

— Не, мис Кафлън — Деметра — Сирайз — обърна се към нея Ат с пълното й име. — „Къртичина“ е разговорният човешки термин. Правилният е „неизразена палеогеологическа вулканична цепнатина“.

— Къртичина е добре — побърза да каже тя.

— Следващия път ще вземем дирижабъл — промърмори Митсуно.

— Фондовете на департамента не позволяват екскурзия с такъв транспорт на разстояние по-малко от 4000 километра — отбеляза компютърът.

— Шегувам се, Ат.

Тишина. Деметра си представи машината как се прави на обидена.

— С какво се занимаваш на Земята? — попита Лоул, след като изминаха няколко километра.

— Студентка съм, изучавам международни отношения.

— Има ли нещо общо с военните?

— Не. Просто се опитваме да запазим мирните взаимоотношения на планетата. Виждаш ли, на Земята има толкова много нации, регионални търговски алианси, блокове за екологическа защита и договори за икономическа взаимопомощ, че запазването на световния дипломатически баланс е изключително необходимо. Освен това международните отношения са и една добра кариера. Ако завърша курсовете, и с връзките, които дядо ще задвижи, бих могла да работя в посолство или като консултант във всяка държава, с която Тексахома има отношения.

— Защо „ако завършиш курсовете“ — попита Митсуно. — Спряла ли си ги?

— Аз… да, случи ми се нещо.

— Аха. И къде би желала да те назначат? — тактично смени темата Лоул.

— Все още не съм решила. Може би ще се махна за известно време от всички тези машини. Ще си потърся работа в някоя държава, която се е върнала към миналото, както ги наричаме — Заклетите Примитиви. Например Сейшелите, Монтана или Република Хавай, но понякога тези ЗиПи са твърде ортодоксални в обичаите си. Като алтернатива, мога да замина в някоя развиваща се страна, като Дакота или Дел Фуего. Животът там сигурно ще бъде доста отчайващ, разбира се, но ще разполагам с дипломатически привилегии като имунитет и ескорт. Също така ще мога да пазарувам в специални магазини, да не чакам на опашка и да паркирам на определени места.

— Да паркираш? — попита марсианецът.

— А… оставяш си колата и не се притесняваш повече за нея.

— Аха! Чувал съм за колите. А ти имаш ли?

— Деди има, т.е. дядо ми. Но когато започна работа като посланик, ще ми бъде зачислена някоя.

— Би могла да дойдеш на Марс — предложи Лоул.

— Вие сте прекалено чужди. Засега нито една марсианска колония не е установила дипломатически отношения със Земята. Вашите правителства активно отблъскват всякаква намеса на планетата-майка.

— Улучи — съгласи се той. — Освен това на Марс нямаме място за много посолства. Колко са сега нациите?

— Хиляда триста и нещо. Бройката се променя непрекъснато.

— Ние живеем под земята и повечето марсианци са против даването на привилегии за социални паразити. Не искам да те обидя — бързо добави Лоул. — Убеден съм, че земните правителства наистина ценят това, което могат да направят дипломатите.

— Повечето марсианци, с които се срещнах, бяха трогателно дружелюбни.

— Това е защото си гост, който си плаща.

— А, вярно.

— Макар че… — продължи бавно Митсуно, — когато някой каже „дипломат“, обикновено разбирам „шпионин“.

Деметра видя, че той се усмихва, за да извади жилото от думите си.

— Защо, какво има тук, че да си струва шпионирането? — попита невинно. Истинският отговор, разбира се, бе — другите шпиони от Земята. Всеки идваше на Марс, за да огледа територията и да защити старите си претенции. — Един милион квадратни километра камънаци, това е всичко — заключи гласно.

— И вода — отбеляза Лоул. — Минерални права.

Минерали… геология… нещо… Но мисълта отлетя от главата й.

Деметра усети, че вече не се движат. Погледна през предния прозорец и видя, че са спрели в някаква долина с разпръснати черни скали по пясъка. Тъкмо се канеше да го отбележи, когато гласът на робота я изпревари.

— Пристигнахме, Лоул.

— Да се поразтъпчем — Митсуно се запъти към шлюза в задната част на самохода, където бяха скафандрите и й показа как се обличат. Те бяха направени от много фина материя, с един и същ размер и Деметра можеше да го навлече върху дрехите си и пак да се чувства свободна в него. Шлемът беше голям и лежеше върху добре прилепващ обръч на врата, който поемаше тежестта му и предпазваше главата от цицини.