Марс плюс

Преди да се обърне, тя се опита да запамети формата и тексктурата на откъртения камък. Щеше да е твърде подозрително да превключи В/Р шлема към режим ЗАПИС. Обектът бе прозрачен, с ръбове, покрити от сива глина. Не беше част от вулканичните жили, от които се създаваха кварцовите ложи. Огромните налягания дълбоко в мантията го бяха създали, а след това изстреляли вертикално нагоре с един магмен залп от вулканичния кладенец.

Думата кимберлит10 мина през ума й и остана там, но времето за разглеждане отмина и тя се закле, че ще запомни мястото и ако е възможно, ще се върне. Изведнъж в главата й се появи мисълта, че последният човек, използвал това прокси, трябва да е гледал към същата стена с бадемовидни зърна. Дали и той е изследвал аномалията и ако е така, дали се е досетил какво означава тя? Нямаше начин да разбере.

Обзета от тези мисли Деметра обърна машината, издигна камерите и ги фокусира в далечината. Двете проксита стояха на малка височина, близо до северната стена. Далечният край на Долината се издигаше нагоре и нагоре в стръмни канали, а на места дори и отвесно. Системата Маринерис бе по-дълбока и дълга от Големия Каньон на Земята, който Деметра бе посещавала с В/Р симулация преди да поеме назначението си. Но за разлика от Големия Каньон, който представляваше мрежа от неголеми, тесни прорези, извиващи и къдрещи се през плоското плато, заобиколено от островърхи планини, Маринерис бе широка плоскодънна долина, подобна на Йосемити в Калифорния. С изключение на размерите, тукашните цепнатини надминаваха дори Ел Капитан.

— Къде е пътят към строежите? — попита тя Джори.

— Наляво и надолу. На около два километра.

— Лоул и Елън правили ли са някакви изследвания тук?

— Не мисля. Защо?

— Някога тук е имало вода. Очевидно е.

— Вода е имало на много места — отвърна креолът. — Това не означава, че нещо е останало от нея.

— Ох… Добре, нека слезем и да видим работата долу.

— Разбира се! — И те подкараха своите шестокраки механични жребци надолу по хълма.

Комплекс Каньонланд, с прокси, 9 юни

Джори поведе Деметра към центъра на долината, където беше районът на строежите. От това разстояние всичко изглеждаше хаотично, а оборудването беше оцветено в ярки цветове — фосфоресциращо жълто и неоново зелено, — невиждани досега в марсианската пустош. Наоколо ръмжаха огромни машини, които загребваха почва и натрошени парчета камъни. Случаен проблясък от нечие предно стъкло или огледало показваше, че екипите се трудят усилено.

Джори познаваше някои от хората, наети от зеландците за изграждането на новия град. Неколцина бяха креоли като него, а останалите — от Тарсис Монтс и Солис Планум, най-близките селища наоколо. Той знаеше, че не е редно да ги безпокои по време на работа, да задава въпроси и да ги запознава с Деметра. Особено когато пътува с туристическо прокси и не може да протегне ръка — не бе учтиво. Затова те се приближиха до ръба на сипея, за да наблюдават съоръженията.

Самоходите бяха огромни, по-големи от всичко, което бе виждала, с изключение на бусовете за групи, отиващи на сафари, и се самоподдържаха. Бяха запасени със собствена атмосфера, собствени шлюзове и резерви от храна, вода и кислород за четиринайсет дни. Операторите дори имаха легла и симулатори за забавление по време на почивките. Машините загребваха червен прах и камънак от едно място и го изсипваха на друго — на пръв поглед изглеждаше доста безсмислено, но след няколко минути наблюдателят разбираше целта им. Багерите пренасяха ненужната пръст от тунелите върху дискове с радиус десет метра. Друга машина, от далечната страна на полето, ги прехвърляше извън площадката към една бързо нарастваща купчина пясък.

— Защо заравят тези куполи? — попита Деметра. Въпреки че бяха един до друг в игралната зала на хотела, гласът й стигаше до Джори чрез определената за прокситата радиочестота.

— Защита — обясни той. — Не си ли чувала, че понякога падат метеорити. А и силните ултравиолетови лъчи са доста неприятни. Да заравяме купола е по-лесно, отколкото после да погребваме жителите му.

— Не разбирам. В тях наистина ли ще живеят хора? И ако е така, защо все още има открити куполи в Тарсис Монтс? Нима там не падат метеорити? Мислех, че като по-старо селище и по-важно…

— Хей, чакай! Не знам! — възропта Джори, като несъзнателно размахваше във въздуха предния крайник на проксито. — Строежът в Каньонланд не е марсиански проект. Отговорни са зеландците. Те имат свои собствени идеи как се правят нещата… О. К.?

— Добре — каза глухо Деметра. — Както и да е, предполагам, че мога да проверя проектните спецификации. Просто си мислех, че си водач-експерт.

— Бил съм тук един-два пъти, това е всичко.

— Можем ли да слезем долу в тунелите?

— Не и с тези машини. Ще сме под глезените на работните екипажи.

— Гадост.

— Хей, това не означава, че не можем да видим какво става. На мониторния канал трябва да имат и тунелен дълбач. Можем да прихванем сигнала и да гледаме заедно с оператора.

— Такива неща не са ли… хмм… забранени?

— Какво? На Земята не е ли нормално да гледаш как някой работи?