Марс плюс

Преди да го херметизира, Деметра извади гривната си и я сложи в един от вътрешните джобове с цип. Нямаше смисъл да оставя крехката електроника на ръката си. След това двамата влязоха в шлюза и въздухът се върна обратно в кислородните резервоари на самохода. Когато външната врата се отвори, Кафлън очакваше, че ще слязат по стълба, защото от прозореца беше видяла, че самоходът се носеше поне на три метра от повърхността. Но ръбът на люка бе само на една стъпка от земята. Като слезе, видя, че машината бе прегънала паешките си крака над покрива на кабината.

— Каква е програмата за днес? — попита Деметра по радиото в скафандъра.

— Търся вода или лед, а ти ми помагаш.

Митсуно легна под самохода и отвори един люк в гладкото пространство между двете свивки на краката му. Извади оттам някакви алуминиеви чанти и щракна ключалките. Вътре, положени в пенопластмасови гнезда, лежаха сиви подобия на дини, с малки черни крачета и екран за данни отгоре.

— Какви са тези неща?

— Транспондери.

— Какво ще правим с тях?

— Взимаш един от тях и ще вървиш триста метра на изток. След това ще разходиш още един на същото разстояние, но в обратна посока. Когато приключиш, ще вземеш още два и ще тръгнеш съответно на север и юг.

— А ти?

— Ще те наблюдавам — Лоул се усмихна и й подаде първото записващо устройство. На пипане изглеждаше солидно, но не бе тежко.

Деметра се запъти към хоризонта. Камъните, разпръснати по пясъка, не бяха достатъчно големи, за да й попречат да промени курса си. Скоро изкачи една малка височина и навлезе в плитка низина. Погледна през рамо, но не видя самохода.

— Лоул?

— Да?

— Не те виждам. Линията на хоризонта има ли значение за тези машинарии?

— Не, те отчитат движението по земята и го сравняват със собствените си инерциални системи.

— О кей.

Когато преброи около триста крачки, всяка около метър, Деметра положи транспондера, нагласи крайниците му, както й бе показал Лоул, и го включи. Изправяйки се, забеляза някакви силуети на хоризонта, които сякаш танцуваха. Бяха облечени в мастилени трика, а над раменете им се развяваха пелерини, подобни на демонски криле. Една от фигурите беше яркозелена. Заприлича й на нефритената статуетка на Смеещия се Буда, разпънал над себе си слънчобран. На Кафлън й се прииска визьорът на шлема й да е оборудван с увеличителна оптика. От мястото си, тя не можеше да различи с просто око повече подробности. Щеше да помисли, че е мираж, ако не бе самотната зелена фигура.

Когато се върна при самохода, тя каза на Митсуно за силуетите.

— Колко бяха?

— Три или четири. Толкова си приличаха, че отначало ги помислих за някакъв вид топлинно изкривяване на въздуха, но единият бе по-голям от останалите и зелен. Изглеждаше като човечето на Мишелин със слънчобран.

— Изчакай една минута. — Митсуно се изключи от нейната честота. Деметра виждаше как устата му се движи в шлема, докато водеше задълбочен разговор.

— О кей, няма какво да правим повече тук. Би ли донесла транспондера обратно?

— Какво се обърка? Нали сме на лов за вода?

— Няма смисъл. Те казаха, че долината е суха.

— Те? Кои те? — Деметра почувства как космите на врата й се изправиха от решителния му глас.

— Киборгите, които видя.

— Това бяха киборги? Не знаех, че още има оцелели.

— Защо? Всеки от тях на практика е безсмъртен.

— И всезнаещ? — попита тя.

— Когато става въпрос за Марс — да.

— И какво, просто си събираме багажа и си отиваме вкъщи? А защо не се срещнем с тях?

— Това… не е добра идея. Ние не ги доближаваме, освен ако те не поискат компанията ни. А тази група бе съвсем несловоохотлива.

— Опасни ли са? Изглеждаха слабички. Поне повечето от тях.

— В телата на тези момчета няма нищо човешко, целите са сервомеханизми и соленоиди, със съответните темпераменти. Ако ги докачиш, могат да накълцат костюма ти, преди да успееш да избягаш. Не забравяй, че те могат да дишат този въздух, а ти не.

— Разбирам. Ще се изпарим като сенки.

— Точно така.

— Знаеш ли, май не ми се иска да се връщам за транспондера.

— Просто дръж главата си наведена и си върши работата.

— Защо не отидеш ти?

— Няма да открия мястото, където си го оставила — разумно я контрира Митсуно.

Деметра неохотно тръгна към височината. Когато стигна до сензора и го извади, тя погледна към хоризонта, но танцуващите сенки бяха изчезнали.

Хоплити бар и грил, 10 юни

Когато Елън пристигна в Хоплити, разбра по празните чаши на масата, че Лоул и Деметра са там поне от час-два. Вероятно откакто се бяха върнали. Тя знаеше какво се е случило в Хармония Мунди — Ат я бе информирал още преди Лоул да затвори вратата на самохода и да се запъти към къщи. Административният кибер бе доволен от шанса си да каже: „Нали те предупредих“. Преди да тръгнат, той бе представил някакви стари наземни доклади, които, според него, доказваха абсолютната липса на каквито и да са аномалии — хидрологични, сеизмични или други — в областта Мунди, докато анализите на Елън, основани на последните орбитални данни, сочеха противното. Тя се чудеше дали киборгите знаеха за докладите — в съхраняването на записи те бяха по-небрежни дори и от Ат.