i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Лъжеш. Мога да кажа. Винаги съм могъл.

- Това е истината. Исках те преди. Сега – не.

Ако продължавах да го повтарям, може би щеше да стане истина.

Той се приближи до мен и замръзнах. Ако помръднех дори с половин инч, устните ни

щяха да се докоснат.

- Външността ми, силата ми – да, те са различни. По-добри. Но иначе съм същият, Роза.

Същността ми не се е променила. Връзката между нас не се е променила. Ти просто не го

виждаш.

- Всичко се е променило.

С устните му толкова близо, всичко, за което продължавах да мисля, беше онази кратка

пламенна целувка, която ми беше дал последния път, когато беше тук. Не, не, не. Не мисли

за това.

- Ако съм толкова различен, защо не те принуждавам да станеш една от нас? Защо ти

давам избор?

Язвителният отговор бе на устните ми, но изчезна. Това беше отличен въпрос. Защо ми

даваше избор? Стригоите не даваха на жертвите си избор. Убиваха безмилостно и взимаха

каквото искат. И ако Дмитрий наистина искаше да ме превърне, можеше да го направи

веднага, щом ме залови. Беше минал повече от ден, а той ме обсипваше с лукс. Защо? Ако

той ме превърнеше, щях да се променя също толкова като него. Това би направило всичко

много по-просто.

Той продължи, докато аз мълчах.

- И ако съм толкова различен, защо ме целуна по-рано?

Все още не знаех какво да кажа и това разшири усмивката му.

- Нямаш отговор. Знаеш, че съм прав.

Внезапно устните му намериха моите отново. Издадох малък звук на протест и опитах да

избягам от прегръдките му – безполезно. Той беше толкова силен, а след момент вече не

исках и да бягам. Почувствах същото като преди. Устните му бяха студени, но целувката

ни изгаряше. Огън и лед. И той беше прав – отвърнах му.

Онази разумна част от мен отчаяно пищеше, че това е грешно. Последният път той

прекъсна целувката преди да се случи твърде много. Не и този път.

И продължихме да се целуваме, а този разумен глас отслабваше все повече и повече.

Онази част от мен, която винаги щеше да обича Дмитрий, се предаде, ликувайки от

начина, по който тялото му се притискаше към моето, начина, по който косата ми се беше

увила около ръката му, оставяйки пръстите му да се заплетат в нея. Другата му ръка се

плъзна по гърба на тениската ми, студена срещу топлата ми кожа. Притиснах се по-близо

до него и усетих как натиска на целувката се увеличи заедно с неговото желание.

И тогава, езикът ми леко докосна острия му зъб. Беше сякаш ме беше залял студен душ. С

цялата сила, която успях да събера, рязко дръпнах главата си назад, прекъсвайки

целувката. Можех само да гадая, че беше свалил гарда си, позволявайки ми това малко

бягство. Дишах тежко, а цялото ми тяло все още го искаше. Умът ми беше единствената

част от мен, която се контролираше – поне засега. Господи, какво правех! Не е този

Дмитрий, когото познаваш. Не е той. Целувах чудовище. Но тялото ми не беше толкова

сигурно.

- Не, – измърморих, изненадана от това колко жалко и умолително звучах. – Не. Не можем

да го направим.

- Сигурна ли си? – попита той. Ръката му все още беше в косата ми. Насила завъртя

главата ми така че да бъдем лице в лице. – Не изглежда да го мислиш. Всичко може да е

както преди..., както беше в хижата. Тогава определено го искаше...

Хижата...

- Не, не искам – повторих.

Той притисна устни срещу бузата ми и проследи с целувки надолу шията ми. Чувствах, че

тялото ми жадува за него и мразех себе си за тази слабост.

- А това? – прошепна той. – Искаш ли това?

- Какв...?

Усетих го. Остро ухапване от зъби, когато той притисна устата си към врата ми. За

половин секунда беше болезнено. Болезнено и отвратително. И тогава, просто ей така,

болката изчезна. Прилив на блаженство и радост мина през мен. Беше толкова приятно.

Никога не се бях чувствала толкова удивително. Напомняше малко на онова, когато Лиса

пиеше от мен. Тогава беше прекрасно, но това беше десет пъти по-добре. Сто пъти по-

добре. Беше по-чудесно от ухапване на морой. Беше сякаш се влюбвах за първи път,

изпълнена с онова всепоглъщащо чувство на блаженство.

Когато той се отдръпна, беше сякаш всичкото щастие на света изчезна внезапно. Той

сложи ръка на устата си, а аз го гледах с широко отворени очи. Първоначалният ми

инстинкт беше да го попитам защо спира, но бавно се заборих вътрешно срещу щастието,

което бе последвало ухапването му.

- Защо... Какво... – думите ми прозвучаха неясно. – Каза, че е мой избор.

- Все още е. – каза той. Очите му също бяха широко отворени, а дишането – тежко. Беше

също толкова повлиян от това като мен. – Не го правя, за да те превърна, Роза. Ухапване

като това не може да те превърне. Това... е, това е просто за забавление...

Тогава устните му се преместиха обратно на шията ми, за да отпият отново и аз изгубих

връзка със света...

Глава 20

Дните след това бяха като сън. Всъщност, не мога да кажа с точност колко дни минаха.

Може би един. Може би сто. Загубих и усещането за деня и нощта. Времето ми се делеше

на Дмитрий или не-Дмитрий. Той беше моят свят. Когато не беше там, моментите бяха

агония. Търпях ги по най-добрия начин, по който можех, но те сякаш се проточваха цяла