i 6bbe1fb40ba7fe1e

вечност. Телевизорът беше най-добрият ми приятел през това време. Лежах на дивана с

часове, следейки само наполовина какво става. Наред с останалите неща, луксозният пакет

включваше и сателитна телевизия, което означаваше, че ще имаме достъп до някакви

американски програми. През половината време не бях сигурна, че правех разлика дали

езикът е руски или английски.

Инна продължи да ме проверява периодично. Носеше ми храна и переше дрехите ми –

сега носех роклите – и чакаше наоколо по онзи тих неин начин, за да види дали се нуждая

от още нещо. Никога не се нуждаех от нещо – поне не от нея. Нуждаех се единствено от

Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгваше, някаква далечна част от мен си спомняше, че

трябваше да върша нещо... да я последвам, това беше. Имах някакъв план да проверя

изхода и да я използвам като начин да избягам, нали? Сега този план не ми харесваше.

Струваше ми се, че изисква много работа.

И тогава, най–накрая, Дмитрий ме посети и монотонността беше прекъсната. Лежахме

заедно, прегърнали се на леглото ми. Не правехме секс, но се целувахме, докосвахме и

губехме себе си в чудото на телата си – понякога с много оскъдно облекло. След известно

време открих, че е трудно да повярвам, че някога съм била уплашена от новия му вид. Да, очите бяха малко шокиращи, но той все още бе великолепен... все още невероятно секси. И

след като говорехме и се натискахме известно време – понякога часове – го оставях да ме

ухапе. Тогава получавах този прилив..., този невероятен прилив от химикали, който ме

отдалечаваше от всичките ми проблеми. Каквито и съмнения да имах относно

съществуването на Господ, те изчезваха в тези моменти, защото със сигурност, със

сигурност се докосвах до Господ, когато губех себе си в това ухапване. Това беше раят.

- Дай да видя врата ти, - каза той един ден.

Лежахме заедно, както обикновено. Лежах настрани, а той се беше свил зад мен, с ръка на

кръста ми. Обърнах се и отместих косата си от там, където беше паднала на врата и бюста

ми. Роклята, която носех днес бе светло синя, с деколте, направена от някаква лека,

прилепнала материя.

- Вече? - попитах. Обикновено не ме хапеше до края на посещенията си. Докато част от

мен жадуваше за това и тръпнеше в очакване да изпита това чувство отново, по някакъв

начин се наслаждавах на тези моменти още преди да са се случили. Мигът, когато

ендорфините в системата ми бяха най-малко и бях способна да водя някакъв разговор.

Говорехме си за битките, в които сме били или за живота, който той си представяше за нас, когато станех стригой. Нищо твърде сантиментално, но приятно въпреки това.

Нагласих се за ухапването сега, извивайки се нагоре в очакване. За моя изненада, той не се

наклони надолу и не впи зъбите си в мен. Бръкна в джоба си и извади огърлица. Беше от

бяло злато или платина – нямах умението да кажа точно – и имаше три тъмно сини

сапфира с размерите на монети от по 25 цента. Беше ми донесъл много бижута тази

седмица и се кълна, че всяко следващо беше по-хубаво от предишното.

Взирах се със смайване в красотата му, в начина, по който сините камъни блестяха на

светлината. Той постави огърлицата върху кожата ми и я закопча на врата ми. Като

прокара пръсти по ъглите на огърлицата той кимна в съгласие.

- Красиво, - пръстите му отидоха до една от закопчалките на роклята ми. Той плъзна

ръката си под нея, карайки кожата ми да тръпне. - Приляга.

Усмихнах се. Преди Дмитрий почти никога не ми беше давал подаръци. Не беше имал

желанието, а аз не ги исках така или иначе. Сега бях продължително заслепявана от

подаръците, които ми носеше с всяко посещение.

- Откъде го взе? - попитах аз. Метaлът беше хладен до пламналата ми кожа, но не беше

толкова студен колкото пръстите му.

Той се усмихна лукаво.

- Имам си източници.

Наказателният глас в главата ми, който понякога успяваше да се промъкне през мъглата, в

която живеех, отбеляза, че бях замесена с някакъв вампирски гангстер. Предупрежденията

му бяха незабавни. Върнах се и се потопих обратно в облака на мечтателното ми

съществуване. Как можех да бъда разстроена, когато огърлицата беше толкова хубава?

Изведнъж нещо ми се стори забавно.

- Ти си точно като Ейб.

- Кой?

- Онзи, с когото сe запознах. Ейб Мейзър. Той е някакъв шеф на банда... преследваше ме.

Дмитрий се вкочани.

- Ейб Мейзър те е преследвал?

Не ми хареса тъмната сянка, която падна на лицето му.

- Да. Какво от това?

- Защо? Какво искаше от теб?

- Не зная. Искаше да знае защо съм в Русия, но накрая се предаде и просто искаше да си

тръгна. Мисля, че някой у дома го е наел да ме намери.

- Не те искам близо до Ейб Мейзър. Той е опасен. - Дмитрий беше ядосан и аз мразех това.

Миг по-късно ядът му отмина и той прокара пръсти по ръката ми още веднъж, избутвайки

закопчалката на роклята надолу. - Разбира се, такива хора няма да бъдат проблем, когато

бъдеш събудена.

Някъде в главата си се чудех дали Дмитрий има отговорите, които исках относно Ейб –

относно това, което правеше. Но разговорът за Ейб беше разстроил Дмитрий и аз бързо

исках да сменя темата.

- Какво прави днес? - попитах, впечатлена от способността си да водя нормални банални