i 6bbe1fb40ba7fe1e

нападението над Академията беше подобен случай. Бяха дошли, защото подопечниците

бяха намалели – и това беше подтикнало стригоите да се обединят. Дори когато се

опитваха да работят заедно, съюзите им траеха кратко. Търканията, които бях забелязала

между Дмитрий и Нейтън, бяха доказателство за това.

Дмитрий.

Затворих очи. Дмитрий беше причината да съм тук. Бях дошла да го освободя от

положението на жив мъртвец и се бях провалила главоломно, както той бе казал. Изглежда

бях на ръба да се присъединя към него. Даа, добра работа, Роуз! Потръпнах, опитвайки се

да си представя себе си като една от тях. Червени кръгове около зениците ми. Тенът ми да

стане смъртно блед. Не можех да си го представя и предполагах, че всъщност никога

нямаше да мога да се видя, ако това се случеше. Стригоите нямаха отражение. Това би

превърнало оправянето на косата ми в истински проблем. Най-ужасяващата промяна обаче

беше загубата на връзката с душата ми. И двамата – Дмитрий и Нейтън бяха жестоки и

враждебни. Дори да не бях наоколо, за да започна битка, пак нямаше да им отнеме много

време, за да намерят причина да се обърнат един срещу друг. И аз бях войнствено

настроена, но действията ми винаги бяха подтикнати от страстта ми към другите.

Стригоите се биеха, защото обичаха кръвопролитията. Не исках да бъда такава – да се

стремя към кръв и насилие, защото им се наслаждавам.

Не исках да повярвам и за Дмитрий, ала действията му го бяха „жигосали” като стригой.

Знаех и че той се хранеше, за да оцелее. Стригоите издържаха по-дълго без кръв от

мороите, но вече бе минал повече от месец от неговото превръщане. Нямаше спор, че той

се беше нахранил, а стригоите убиваха жертвите си почти винаги за храна. Не можех да си

представя Дмитрий такъв... не и човека, когото познавах.

Отворих очи. Мисълта за храненето бе навело мислите ми към обяд. Пица и шоколадови

сладки. Две от най-вкусните храни на света. Пицата ми беше станала студена по време на

опитите ми за бягство, но все още изглеждаше вкусна. Ако светлината отзад можеше да

служи като ориентир, не бяха изминали и 24 часа, откакто Дмитрий ме беше заловил,

макар че оставаше още малко. Беше си доста дълго време без храна и отчаяно исках да

изям пицата – студена или не. Наистина не исках да умра от глад.

Разбира се, не исках да стана и стригой, но ситуацията бе отишла по-далеч отколкото бях

искала. Но умирането от глад беше дълъг процес и подозирах, че Дмитрий щеше да ме

превърне, преди да имам шанса наистина да умра. Щях да намеря друг начин за това – не

че това беше всичко, което исках – и междувременно реших, че е най-добре да пазя силите

си за мизерния шанс да избягам.

Веднага след като решението беше взето, излапах храната за три минути. Не знаех кого

бяха наели да я приготви – за Бога, стригоите дори не ядяха нормална храна, за разлика от

мороите, – но беше невероятно вкусна. Една извратена част от мен отбеляза, че ми бяха

дали храна, която не се изискваше да бъде сервирана в сребърни съдове. Наистина бяха

помислили за всеки възможен начин, по който бих могла да се сдобия с оръжие. Устата ми

беше пълна с последната гигантска хапка от сладката, когато вратата внезапно се отвори.

Инна ловко се шмугна вътре и вратата се затвори почти веднага.

- Кучи син! – Или поне това се опитах да кажа с пълна с храна уста. Докато размишлявах

да ям или не, трябваше да дебна с кола на вратата. Дмитрий бе казал на Инна да ме

провери. Трябваше да изчакам, за да успея да я надвия. Междувременно тя беше разбрала, че не й обръщам внимание. Още една грешка.

Точно както, когато беше около Дмитрий и Нейтън, Инна едва ме погледна. Държеше

купчина дрехи в ръце и спря пред мен, като ми ги подаде. Неуверено ги взех и ги сложих

зад мен на дивана.

- Ъм, благодаря.

Спирайки погледа си на празния поднос, тя всъщност срамежливо ми задаваше въпрос с

кафявите си очи. Като я виждах право пред себе си, бях изненадана колко всъщност

красива е тя. Можеше дори да е по-малка от мен и се чудех как е била принудена да работи

тук. Като разбрах въпроса й кимнах.

- Благодаря.

Тя взе подноса и изчака за секунда. Не бях сигурна защо. Хрумна ми, че трябва да изчака

да види дали няма да искам нещо друго. Бях сигурна, че нямаше да преведа много добре

„комбинацията за вратата”. Отдръпнах се и й махнах да си върви. Умът ми заработи,

когато я видях близо до вратата. Трябваше да я изчакам да я отвори и да скоча върху нея. В

стомаха ми веднага се размърда нещо от колебанието дали да нападна невинен. Друга

мисъл заглуши тази: аз или тя. Напрегнах се.

Докато въвеждаше комбинацията, Инна се притисна плътно към вратата, блокирайки

ефективно изгледа. Съдейки по това колко време й отне, кодът изглеждаше доста дълъг.

Вратата щракна и се отвори и аз се приготвих да действам. Тогава се отказах в последния

момент. Доколкото знаех, отвън можеше да има армия стригои. Ако щях да използвам

Инна, за да избягам, имах само една възможност. Трябваше да го изчисля внимателно.

Затова вместо да се нахвърля върху нея, се преместих мъничко, така че да виждам от