i 6bbe1fb40ba7fe1e

- О, - казах, като едва не изпуснах бележката. – Това не е добре.

Светът се завъртя за момент и затворих очи, поемайки си дълбоко въздух. За стотен път се

върнах назад към събитията от нощта, в която бях избягала от Дмитрий. Всеки друг път

емоциите и вниманието ми бяха съсредоточени върху изражението на лицето му, когато го

промуших, начина, по който тялото му падаше в черната вода. Сега умът ми се вгледа в

детайлите на борбата. Спомних си как в последната минута опитът му да избегне удара бе

завършил с промушването в сърцето. За миг тогава си помислих, че не бях забучила кола

достатъчно силно – докато не видях как лицето му се отпусна и как той падна.

Но наистина не бях забила кола достатъчно силно. Първият ми инстинкт беше правилен,

но нещата се бяха случили толкова бързо. Той падна... и после какво? Дали колът бе

достатъчно леко забит, че сам да се извади? Дали той бе успял да го извади? Или пък

ударът с реката го бе извадил?

- Всички тези чучела за тренировките, всичко... за нищо, - промърморих, като си спомних

как Дмитрий ме караше отново и отново да забивам кол в гърдите, така че да мине през

ребрата и да улучи сърцето.

- Роуз, - възкликна Лиса. Имах чувството, че не казваше името ми за пръв път. – Какво

става?

Най-важното промушване в живота ми... и го бях прецакала. Какво щеше да стане сега?

Изглежда ще трябва да повторим урока следващия път, когато те видя – което ще бъде

скоро.

Не знаех какво да чувствам. Отчаяние, че не бях освободила душата на Дмитрий и не бях

изпълнила обещанието, което тайно бях направила за него? Облекчение, че не бях убила

мъжа, когото обичах? И винаги, винаги този въпрос: дали щеше да каже, че ме обича, ако

имахме още няколко мига?

Още нямах отговори. Емоциите ми забушуваха и трябваше да ги оставя и да анализирам

това, което знаех.

Първо: два месеца и половина. Бях обещала на майка ми два месеца и половина. Никакви

действия дотогава.

Междувременно Дмитрий още беше някъде там, още беше стригой. Докато беше някъде

на света, за мен нямаше да има спокойствие. Нямаше да има край. Като погледнах

бележката отново, осъзнах, че няма да намеря покой, дори и да опитах да го игнорирам.

Разбирах съобщението в бележката.

Дмитрий идваше за мен този път. И нещо ми казваше, че бях пропиляла шанса си да бъда

превърната в стригой. Той идваше, за да ме убие. Какво беше казал, когато бях избягала от

имението? Че нямаше начин и двамата да живеем в един свят?

И все пак може би можехме...

Когато не отговорих веднага, тревогата на Лиса нарастна.

- Лицето ти леко ме плаши. Какво си мислиш?

- Вярваш ли в приказки? – попитах, като я погледнах в очите. Дори като казах думите

успях да си представя неодобрението на Марк.

- Какви... какви приказки по-точно?

- От онези, в които се предполага, че не трябва да си пилееш живота.

- Не разбирам, - каза тя. – Изобщо. Кажи ми какво става. Какво мога да направя?

Два месеца и половина. Трябваше да остана тук именно толкова – изглеждаше ми като

цяла вечност. Но бях обещала на майка ми, че ще го направя и отказвах отново да се

впусна напред с – в случая с коловете. Обещания. Давех се в обещания. Дори на Лиса бях

обещала нещо.

- Имаше ли го предвид преди? Искаш ли да дойдеш с мен на следващото ми откачено

пътуване? Независимо от всичко?

- Да, - в думата нямаше несигурност или колебание, зелените й очи дори не трепнаха.

Разбира се, замислих се дали щеше да изпитва това и по-късно, когато разбереше в какво

щяхме да се забъркаме.

Какво можеше да предложи някой на осъден човек, което наистина да промени живота му?

Бях обмисляла това по-рано, като опитвах да разбера как можех да накарам Виктор

Дашков да говори. Той бе казал на Ейб, че няма нищо, което някой да му предложи и което

да го накара да издаде информацията за съмнителната способност на брат му да излекува

стригой. Виктор бе осъден до живот; за подкуп не можеше да става дума. Но за едно нещо

можеше, осъзнах аз. Свобода. И имаше само един начин това да бъде постигнато.

Щеше да се наложи да измъкнем Виктор Дашков от затвора.

Но реших все още да не споменавам това на Лиса.

Всичко, което знаех засега, бе, че имах съвсем малка възможност да спася Дмитрий. Марк

беше казал, че това е приказка, ала щях да използвам шанса си. Въпросът беше: колко

време имах, докато Дмитрий дойде да ме убие? Колко време имах, за да разбера дали

невъзможното всъщност е възможно? Това бе истинският проблем. Защото ако Дмитрий се

появеше преди да съм успяла да намеря дракона в тази история – Виктор – нещата щяха да

станат доста грозни. Може би цялата работа с Робърт беше една голяма лъжа, но дори и да

не беше... е, часовникът тик-такаше. Ако Дмитрий дойдеше за мен преди да успея да се

добера до Виктор и Робърт, щеше да се наложи отново да се бия с него. Нямаше спор. Не

можех да чакам магическото лечение. Трябваше да убия Дмитрий наистина този път и да

оставя всякакви възможности, с които да мога да си върна принца. По дяволите.

Добре, че работя добре под напрежение.