i 6bbe1fb40ba7fe1e

разговори. Между ендорфините и него, докосващ ме, съгласуваността беше трудна.

- Поръчки за Галина. Вечеря.

Вечеря. Жертва. Намръщих се. Чувствата, които нахлуха в мен, не бяха толкова от

отвращение, колкото от… ревност.

- Пиеш ли от тях... за забавление?

Той прокара устните си по врата ми, зъбите му докосваха кожата ми, но не хапеха.

Изпъшках и се притиснах по-близо до него.

- Не, Роза. Те са храна; това е всичко. Свършва бързо. Ти си единствената, с която

изпитвам удоволствие.

Изпитах самодоволство от това и онзи дразнещ глас отбеляза, че това е изключително

ненормална и извратена гледна точка. Надявах се той да ме ухапе скоро. Това обикновено

караше рационалния глас да млъкне. Протегнах се и докоснах лицето му, после прокарах

ръка през тази чудесна, копринена коса, която винаги съм обичала.

- Все още искаш да ме пробудиш..., но няма да можем да правим това повече. Стригоите не

пият един от друг, нали?

- Не, - съгласи се той. - Но ще си заслужава. Ще можем да правим толкова повече...

Той остави това „толкова повече” на въображението ми и блажена тръпка премина през

мен. Целуването и пиенето на кръв бяха опияняващи, но имаше дни, в които исках, ами...

повече. Спомените от единствения път, в който правихме любов ме преследваха, когато

бяхме толкова близо заедно и аз често жадувах да го направим отново. Поради някаква

причина той никога не ме притискаше за секс, без значение колко страстни ставаха

нещата. Не бях сигурна дали го използваше като примамка, за да ме превърне или имаше

някаква несъвместимост между стригой и дампир. Можеха ли живите и мъртвите да го

правят? Някога бих намерила мисълта за секс с някого от тях за напълно отблъскваща.

Сега... просто не мислех за усложненията толкова много. Но въпреки че не се опитваше да

правим секс, той често ме дразнеше с ласките си, докосваше бедрата, гърдите ми и други

опасни места. Плюс това ми напомняше как беше онзи единствен път, колко невероятно

беше, как се чувстваха телата ни... Да говори за тези неща беше повече дразнещо,

отколкото нежно.

В наполовина ясните ми моменти, честно казано, си мислех, че е странно, че все още не

съм се съгласила да стана стригой. Ендорфиновата мъгла ме караше да се съгласявам на

почти всичко друго, което той поискаше. Съгласих се без проблем да се глася за него, да

стоя в позлатения си затвор и приех, че той вземаше жертва на всеки няколко дни. Но дори

и в най-несвързаните ми моменти, дори когато го исках толкова силно, не можех да се

съглася да ме превърне. Имаше някаква част вътре в мен, която отказваше да промени

мнението си. През повечето време той пренебрегваше отказа ми сякаш беше шега. Но

понякога, когато отказвах, виждах искри на гняв в очите му. Тези моменти ме плашеха.

- Ето ги, - шегувах се аз. - Думите, с които продавачът убеждава клиента. Вечен живот.

Непобедим. Нищо не може да застане на пътя ни.

- Това не е шега, - каза той. Опа. Лекомислието ми беше върнало тази строгост в него.

Желанието и привързаността, които току-що бях видяла сега се пръснаха на милион

парчета и излетяха надалеч. Ръцете, които досега ме галеха, изведнъж сграбчиха китките

ми и ги задържаха, докато той се навеждаше надолу. - Не можем да останем така завинаги.

Ти не можеш да останеш тук завинаги.

Брей, каза гласът. Внимавай. Това не звучи добре. Хватката му болеше и често се чудех

дали това беше умишлено или той просто не можеше да обуздае силата си.

Когато най-накрая ме освободи, обвих ръце около врата му и опитах да го целуна.

- Не може ли да говорим за това по-късно?

Устните ни се срещнаха, помежду ни сякаш премина огън и неотложна нужда мина през

тялото ми. Мога да кажа, че и той имаше същия копнеж, но след няколко секунди се

отдели от мен. Студеното раздразнение все още беше на лицето му.

- Хайде, - каза той, отдръпвайки се от мен. - Да вървим.

Той стана, а аз го зяпнах глупаво.

- Къде отиваме?

- Навън.

Аз седнах втрещена на леглото.

- На... навън? Но... това не е разрешено. Не можем.

- Можем да правим каквото поискам, - отвърна.

Той протегна ръка и ми помогна да стана. Последвах го до вратата. Беше точно толкова

вещ в това да пази да не видя комбинацията, колкото и Инна, не че сега имаше значение.

Вече нямаше начин да запомня толкова дълга поредица от числа.

Вратата се отвори и той ме изведе. Гледах вторачено в учудване, замаяният ми мозък все

още опитваше да възприеме тази свобода. Както бях забелязала един ден, вратата водеше

към къс коридор, блокиран от друга врата. Тя също беше голяма и се отваряше с код.

Дмитрий я отвори и бях готова да се обзаложа, че двете врати имаха различни кодове.

Взимайки ръката ми, той ме поведе през тази врата в друг коридор. Въпреки твърдата му

хватка, не можех да не спра. Може би не трябваше да бъда изненадана от разкоша, който

изведнъж видях. Преди всичко, живеех в апартамент в пристройката на това място. Но

коридорът, който водеше навън от стаята ми, беше гол и изглеждаше индустриален и някак

си си представях, че и остатъка от къщата е също толкова институтски и приличащ на

затвор.

Не беше. Вместо това се почувствах сякаш бях в някакъв стар филм, от онези, в които