i 6bbe1fb40ba7fe1e

хората пият чай в салона. Плюшеният килим бе покрит със златисти пълзящи растения,

които се простираха в двете посоки на салона. На стените имаше антично изглеждащи

картини, показващи хора от преди години в претенциозно облекло, което правеше роклята

ми да изглежда евтина и обикновена. Цялото място беше осветено от малки полилеи,

които бяха наредени по тавана на всеки шест фута или някъде толкова. Кристалите във

форма на сълзи улавяха светлината със страните си, разпръсквайки малки петънца с

цветовете на дъгата по стените. Зяпах, очарована от блясъка и цветовете, и може би заради

това пропуснах да забележа една друга част от покъщнината в салона.

- Какво правиш?

Резкият звук от гласа на Нейтън ме извади от кристалния ми унес. Явно беше стоял до

стената срещу вратата ми и се бе изправил веднага, щом ни беше видял.

Имаше същото жестоко изражение на лицето, характерно за стригоите, онова, което

понякога виждах у Дмитрий, без значение колко мил и очарователен ми се струваше

понякога. Стойката на Дмитрий стана скована и отбранителна.

- Извеждам я на разходка.

Звучеше сякаш говори за куче, но страхът ми от Нейтън прогони всякакво чувство за

обида.

- Това е против правилата, - рече Нейтън. - Достатъчно лошо е, че тя все още е тук. Галина

ти нареди да я държиш затворена. Не ни трябва някакъв пакостлив дампир да тича

наоколо.

Дмитрий кимна към мен.

- Изглежда ли ти сякаш е заплаха?

Нейтън ме погледна. Не бях сигурна какво точно видя. Не мисля, че изглеждах толкова

различно, но самодоволна усмивка мина през устните му и изчезна веднага щом се обърна

към Дмитрий.

- Не, но ми беше наредено да пазя тази врата и няма да си навлека проблем заради твоята

импровизирана разходка.

- Ще се справя с Галина. Ще й кажа, че съм те надвил. - Дмитрий се усмихна така, че да се

видят кучешките му зъби. - Няма да й е трудно да повярва.

Начинът, по който Нейтън погледна Дмитрий ме накара несъзнателно да отстъпя назад.

- Толкова си погълнат от себе си. Не те пробудих, за да се държиш сякаш си господар тук.

Направих го, за да използваме силата и познанието ти. Трябва да отговаряш пред мен.

Дмитрий го игнорира. Като хвана ръката ми започна да се обръща.

- Не е моя вината, че не си достатъчно силен, за да ме накараш да го направя.

Това беше момента, в който Нейтън нападна Дмитрий. Дмитрий отвърна толкова бързо на

атаката, че си мисля, че знаеше, че ще се случи. Той мигновено освободи ръката ми,

обърна се, хвана Нейтън и го хвърли право в стената. Нейтън стана веднага – трябваше

нещо повече от такъв удар, за да смути някого като него – но Дмитрий беше готов. Удари

Нейтън в носа, веднъж, два пъти, а след това и трети път, в бърза последователност.

Нейтън падна на земята, кръв покриваше лицето му. Дмитрий го ритна силно в стомаха и

се надвеси над него.

- Не се опитвай, - каза Дмитрий. - Ще загубиш. - Той избърса кръвта на Нейтън от ръката

си и отново преплете пръсти с моите. - Казах ти, ще се оправя с Галина. Но ти благодаря за

загрижеността.

Дмитрий отново се обърна, явно усетил, че няма да има повече атаки. И нямаше. Но когато

вървях зад него, хвърлих бърз поглед към мястото, където Нейтън седеше на пода.

Гледаше кръвнишки към Дмитрий и бях напълно сигурна, че никога не съм виждала

поглед, изпълнен с толкова омраза – поне докато не погледна мен. Почувствах студ

навсякъде около себе си и се спънах, докато ходех след Дмитрий.

Гласът на Нейтън прозвуча зад нас.

- Не си в безопасност! Никой от вас не е. Тя е обяд, Беликов. Обяд.

Ръката на Дмитрий се стегна около мен и той ускори крачка. Можех да усетя яда, който

излъчваше и изведнъж не бях сигурна от кого трябва да се страхувам повече - Нейтън или

Дмитрий. Дмитрий беше лош тип, жив или немъртъв. В миналото го бях виждала да

напада врагове без страх или колебание. Винаги беше великолепен, държеше се точно така

смело, както бях казала на семейството му. Но във всичките тези пъти винаги имаше

основателна причина за битка – обикновено самозащита. Обаче сблъсъкът му с Нейтън

обаче беше за нещо повече. Беше изтъкване на господство и шанс да пролее кръв. На

Дмитрий сякаш му харесваше. А ако решеше да се обърне срещу мен по този начин? А ако

постоянните ми откази го накараха да ме измъчва и да ме наранява, докато най-накрая се

съгласях?

- Нейтън ме плаши, - казах аз, като не исках Дмитрий да знае, че се страхувах и от него.

Почувствах се слаба и напълно беззащитна, нещо, което не ми се случваше много често.

Обикновено бях готова да посрещна всяко предизвикателство, без значение колко

безнадежден изглеждаше случаят.

- Той няма да те докосне, - рече Дмитрий рязко. - Няма за какво да се притесняваш.

Стигнахме до някакви стълби. След няколко стъпала стана ясно, че няма да мога да се

справя с четири полета. Освен наркоманския унес, в който ухапванията му ме държаха,

честата загуба на кръв ме отслабваше и вземаше своето. Без да каже и дума, Дмитрий ме

взе на ръце и ме свали по стълбите без усилие, пускайки ме нежно на земята, когато

достигнахме края на стълбите.

Долният етаж на имението също изглеждаше величествено, както и салонът на горния