i 6bbe1fb40ba7fe1e

Дмитрий направи крачка напред.

- Махни се оттук. Ако я пипнеш и с пръст, ще те унищожа. Ще откъсна главата ти с голи

ръце и ще гледам как изгаря на слънцето.

Гневът на Нейнът се разрасна.

- Галина няма да ти позволи да си играеш на семейство с момичето. Дори не ти дължи

подобна услуга.

- Не ме карай да ти казвам да се махнеш отново. Днес не съм търпелив, - Нейтън не каза

нищо и двамата стригои стояха там в безмълвен двубой. Знаех, че силите на стригоите

отчасти бяха свързани с възрастта. Нейтън очевидно бе превърнат пръв. Не знаех с колко, но като ги гледах, усетих, че Дмитрий може би беше по-силен или че поне двубоят щеше

да е доста, доста оспорван. Бих се заклела, че видях следа от страх в червените очи на

Нейтън, но той се обърна преди да успея да видя добре.

- Това не е приключило, - отвърна злобно той, тръгвайки към вратата. – Ще говоря с

Галина.

Той излезе и за момент никой не помръдна и не проговори. После Дмитрий погледна

жената и каза нещо на руски. Тя стоеше там замръзнала.

Като се наведе, внимателно остави таблата върху кафената масичка до дивана. Тя повдигна

сребърния капак, разкривайки чиния с пица пеперони и кашкавал. При всякакви други

обстоятелства, някой, донесъл ми пица в дом на стригой щеше да бъде абсурден и смешен.

Сега, след заплахата на Дмитрий да ме превърне в стригой и желанието на Нейтън да ме

използва, за да стигне до Лиса, нищо не беше забавно. Дори Роуз Хатауей си имаше

граници, що се отнасяше до шегите. До пицата имаше голяма шоколадова сладка, покрита

с глазура. Храната, която обичах, както Дмитрий добре знаеше.

- Обяд, - каза той. – Не е отровен.

Всичко на таблата изглеждаше чудесно, но поклатих глава.

- Няма да ям.

Той вдигна вежда.

- Нещо друго ли искаш?

- Не искам нищо друго, защото няма да ям нищо. Ако няма да ме убиеш, тогава сама ще го

направя, - хрумна ми, че липсата на оръжия в помещението вероятно бе за моя собствена

защита, а не за тяхна.

- Като умреш от глад? – мрачно забавление се прокрадна в очите му. – Ще те събудя много

преди това.

- Защо просто не го направиш сега?

- Защото предпочитам да изчакам ти да поискаш, - леле, той наистина звучеше като Ейб, само че чупенето на капачките на коленете изглеждаше като нежно галене в сравнение с

това.

- Ще чакаш доста дълго, - рекох.

Тогава Дмитрий се разсмя. Смехът му беше рядкост и когато беше дампир и да го чуя

винаги ме развълнуваше. Сега вече нямаше онази богата топлина, която сякаш ме

обгръщаше. Беше студен и заплашителен.

- Ще видим.

И преди да успея да измисля отговор той отново беше пред мен. Ръката му се промъкна

зад врата ми, придърпвайки ме към него и той повдигна лицето ми и притисна устни в

моите. Бяха също толкова студени, колкото кожата му навсякъде... и все пак в тях имаше и

нещо топло. Някакъв глас в мен изкрещя, че това е извратено и ужасно..., ала в същото

време изгубих представа за света около мен, докато се целувахме и почти можех да си

представя, че сме отново в хижата.

Той се отдръпна толкова бързо, колкото и се бе приближил, като ме остави задъхана и с

широко отворени очи. Съвсем небрежно, сякаш нищо не се беше случило, той посочи към

жената.

- Това е Инна, - тя погледна нагоре при споменаването на името й и видях, че бе по-

възрастна от мен. – Работи за Галина и ще те наглежда. Ако имаш нужда от нещо, само й

кажи. Не говори много английски, но ще те разбере, - той й каза нещо друго и тя го

последва към вратата смирено.

- Какво правиш? – попитах.

- Имам работа. Освен това, имаш нужда от време за размисъл.

- Няма над какво да мисля, - вложих възможно най-много предизвикателство в думите си.

Вероятно не звучаха много ядосани обаче, защото речта ми спечели само подигравателна

усмивка, преди той да излезе с Инна, оставяйки ме сама в луксозния ми затвор.

Глава 19

За някого, който поучаваше Денис да контролира емоциите си, не представлявах особено

добър пример. Останала сама в апартамента, продължих да опитвам всичко възможно, за

да се измъкна – с ударение на „опитвам”. Нейтън се държеше все едно да държиш пленник

бе рядкост, но можех да кажа, че това място е построено именно с тази цел. Вратата и

прозорците не помръдваха, независимо от силата, с която ги блъсках или хвърлях

предмети по тях. Този път не се занимавах със стола – взех една от крайните маси във

всекидневната, надявайки се да тежи повече. Е, не тежеше. Когато това не проработи,

опитах да въведа няколко произволни кода в клавиатурката на вратата. Отново безполезно.

Най-накрая се срутих изтощена върху кожения диван и опитах да преценя опциите си.

Процесът не трая дълго. Бях затворена в къща, пълна със стригои. Добре де, не бях

сигурна, но знаех, че са поне трима, което беше доста над моите възможности. Дмитрий бе

нарекъл това място "имение", което не намирах за успокояващо. Именията са големи.

Фактът, че явно бях на 4-я етаж, беше доказателство за това. Голямо място означаваше, че

може да има много стаи за много вампири.

Единственото успокоение, което имах, е, че стригоите не си сътрудничеха лесно. Да видиш

големи групи, действащи в екип, беше рядкост. Бях го забелязала няколко пъти –