i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Е, можеш да ме пуснеш, за да го избегнеш, - той отстъпи встрани и тръгна към дневната, без да се обръща назад към мен. Изкуших се да опитам да го нападна в гръб, ала нещо ми

каза, че вероятно щях да направя само крачка преди да се озова с ръце зад гърба. Той седна

на едно от луксозните кожени кресла, като изопна двуметровото си тяло величествено,

както винаги. Боже, защо трябваше да бъде толкова противоположен на себе си? Навиците

на стария Дмитрий, смесени с тези на чудовището. Останах където бях, притисната в

стената.

- Вече не е възможно. Не и след като те видях сега... – и отново ме огледа. Почувствах се

странно. Част от мен отговори развълнувано на продължителния му поглед, обичах

начина, по който оглеждаше тялото ми от главата до петите. Другата част от мен се

почувства омърсена, сякаш кал или слуз извираше от кожата ми, докато ме гледаше. – Още

си красива, както те помня, Роза. Не че трябваше да очаквам нещо друго.

Не знаех какво да кажа. Никога не бях разговаряла всъщност със стригой, тъй като

обикновено отправях само заплахи и обиди по време на бой. Най-подобното на разговор

беше при пленяването ми от Исая. Всъщност тогава бях вързана и по-голямата част от

разговора беше за убиването ми. Това... е, изобщо не беше такова, но определено си беше

зловещо. Скръстих ръце пред гърдите си и се опрях в стената. Беше най-близкото нещо,

което можех някак да използвам за защита.

Той наведе глава, оглеждайки ме внимателно. Сянка мина през лицето му, така че

червеното в очите му едва се виждаше. Вместо това очите му изглеждаха тъмни. Точно

както бяха преди, бездънни и прекрасни, изпълнени с любов и смелост...

- Можеш да седнеш, - каза.

- Добре съм си и така.

- Искаш ли нещо друго?

- Да ме пуснеш?

За миг помислих, че виждам онази стара крива усмивка на лицето му, която се появяваше, когато се шегувах. Като го проучих повече, реших, че просто съм си представила.

- Не, Роза. Имах предвид имаш ли нужда от нещо тук? Друга храна? Книги? Забавление?

Зяпнах изумена.

- Звучиш сякаш съм в луксозен хотел!

- Така е, до известна степен. Мога да говоря с Галина и тя ще ти осигури каквото поискаш.

- Галина? – устните на Дмитрий се извиха в усмивка. Е, подобие на такава. Мисля, че

мислите му бяха нежни, но усмивката не ме уверяваше в това. Беше хладна, тъмна и пълна

с тайни. Само отказът ми да покажа слабост ме спря от свиване от страх.

- Галина е старият ми ментор, още от училище.

- Тя е стригой?

- Да. Беше събудена преди няколко години по време на битка в Прага. Относително млада

е за стригой, но силите й се увеличават. Всичко това е нейно, - Дмитрий посочи наоколо.

- И живееш с нея? – попитах любопитно, въпреки всичко. Зачудих се какви точно

отношения имаха и за моя изненада почувствах... ревност. Не че имах причина. Той беше

стригой, нямаше нищо общо с мен. А и нямаше да е първият път, в който учител и ученик

са заедно...

- Работя за нея. Тя е другата причина, поради която се върнах тук, след като бях събуден.

Знаех, че е стригой и исках насоките й.

- И искаше да избягаш от мен. Това беше другата причина, нали? – единственият му

отговор бе леко кимване. Никакво задълбочаване.

- Къде сме? Далеч сме от Новосибир, нали?

- Да. Домът на Галина е извън града.

- Колко далеч?

Усмивката му се изви още малко.

- Знам какво правиш и няма да ти дам тази информация.

- Тогава какво правиш? – попитах настоятелно, всичкият ми събран страх изригна под

формата на гняв. – Защо ме държиш тук? Убий ме или ме пусни. А ако просто ще ме

заключиш и измъчваш с тези мозъчни атаки или каквото и да са, тогава наистина

предпочитам да ме убиеш.

- Храбри думи, - той се изправи и закрачи отново. – Почти ти повярвах.

- Истина са, - отвърнах предизвикателно. – Дойдох, за да те убия. И ако не мога да го

направя, предпочитам да умра.

- Провали се, да знаеш. На улицата.

- Да. Осъзнах го като се събудих тук, - Дмитрий се извъртя рязко и изведнъж стоеше пред

мен, придвижи се със скоростта на светлината като всеки стригой. Гаденето ми от

стригоите така и не изчезна, но колкото повече прекарвах с него, толкова повече можех да

го игнорирам като някакъв страничен шум.

- Малко съм разочарован. Толкова си добра, Роуз. Толкова много, много добра. Ти и

приятелите ти се мотаете наоколо и сразявате стригои, което породи доста вълнение, нали

знаеш. Някои стригои дори ги е страх.

- Но теб не?

- Когато чух, че си ти... хмм, - той се замисли и присви очи. – Не. Бях любопитен.

Внимателен. Ако някой можеше да ме убие, това щеше да си ти. Но както казах, ти се

поколеба. Беше редовният тест от уроците ми и ти се провали.

Останах с безизразно лице. Вътрешно обаче се самобичувах за този момент на слабост на

улицата.

- Няма да се поколебая следващия път.

- Няма да има такъв. И както и да е, макар че съм разочарован от теб, също така съм и

радостен, че съм още жив, разбира се.

- Не си жив, - рекох през зъби. Боже, беше толкова, толкова близо до мен отново. Дори и с

промените в лицето му, наклоненото му и мускулесто тяло беше същото. – Мъртъв си.

Неестествен. Преди много време ми каза, че предпочиташ да умреш отколкото да си такъв.

И затова ще те убия.