i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Казваш го, само защото не знаеш нищо по-добро. И аз не знаех тогава.

- Виж какво, това, което го казах, го мисля. Няма да играя игричките ти. Ако не мога да се

махна оттук, просто ме убий, става ли? – без предупреждение той се протегна и пръстите

му докоснаха лицето ми.

Ахнах. Ръката му беше ледена, но начинът, по който ме докосна... отново беше същият.

Съвсем както го помнех. Как беше възможно това? Толкова познато... и все пак толкова

различно. Изведнъж си спомних всичките му уроци за това, че стригоите могат да са

толкова такива, каквито сме ги познавали преди. Именно затова беше лесно да се

поколебаеш.

- Да те убия... е, не е толкова лесно, - каза. Гласът му отново се превърна в нисък шепот, сякаш змия се плъзгаше по кожата ми. – Има и трети вариант. Мога да те събудя.

Замръзнах и напълно престанах да дишам.

- Не, - беше единственото, което можех да кажа. Мозъкът ми не можеше да измисли нищо

повече, нищо по-остроумно или хапливо. Думите му бяха прекалено ужасяващи, че дори

да започна да размишлявам. – Не.

- Не знаеш какво е. Просто е.... невероятно. Съвършено. Всичките ти сетива оживяват;

светът става по-жив...

- Да, но си мъртъв.

- Така ли? – той хвана ръката ми и я постави на гърдите си. Отвътре усещах стабилни

удари. Очите ми се разшириха.

- Сърцето ми бие. Дишам.

- Да, но..., - опитах отчаяно да измисля каквото и да е, на което бях учена за стригоите. –

Не си жив наистина. Това е... тъмната магия те поддържа. Просто имитация на живот.

- По-добро от живот, - и двете му ръце се вдигнаха и обхванаха лицето ми. Ударите на

сърцето му може и да бяха стабилни, но моите препускаха. – Сякаш си Господ, Роуз. Сила.

Скорост. Способността да виждаш света по начини, които не можеш и да си представиш.

И... безсмъртие. Можем да сме завинаги заедно.

Това беше всичко, което исках, отново. И дълбоко в мен, една част още жадуваше за това, мечтаеше отчаяно да бъда завинаги с него. И все пак... не можеше да бъде така, както

исках. Нямаше да бъде както беше преди. Щеше да е съвсем различно. Грешно.

Преглътнах.

- Не..., - едва чувах собствения си глас, едва равен от допира му. Пръстите му бяха така

нежни. – Не можем.

- Бихме могли, - един от пръстите му се спусна по брадичката ми и се спря на артерията на

врата ми. – Бих могъл да го направя бързо. Няма да боли. Ще приключи преди да

осъзнаеш, - вероятно беше прав. Ако те превръщаха насила в стригой, ти изпиваха кръвта.

После стригоят обикновено се режеше и поднасяше кръвта си пред устата ти. Някак си си

представих как припадам преди да са пили и половината от мен.

Завинаги заедно.

Светът се завъртя леко. Не знаех дали беше заради травмата на главата ми или заради

ужаса, препускащ през тялото ми. Бях си представяла стотина сценария, когато бях

тръгнала след Дмитрий. И превръщането в стригой не беше един от тях. Смъртта –

неговата или моята – бе единствената мисъл, която ме обземаше, което беше глупаво от

моя страна.

Бавното ми мислене беше прекъснато от внезапното отваряне на вратата. Дмитрий се

извърна, отблъсквайки ме толкова силно, за да застане покровителствено пред мен.

Влязоха двама души, като затвориха вратата преди да успея да разбера, че е отворена.

Един от новодошлите беше стригой, мъж. Другият беше жена, човек, носеща табла,

главата й бе приведена надолу.

Разпознах стригоя веднага. Трудно можех да го забравя; лицето му ме преследваше в

сънищата ми. Руса коса с дължината на тази на Дмитрий, висяща от двете страни на

лицете му, сякаш беше превърнат на 20 години. Очевидно беше виждал Лиса и мен често,

когато бяхме по-малки, но аз го бях виждала два пъти. Веднъж, когато се бих с него в

Академията. Вторият път беше, когато се сблъсках с него в пещерата, която другите

стригои използваха като изход.

Именно той бе ухапал и превърнал Дмитрий.

Мъжът едва ме погледна и вместо това впрегна целия си гняв към Дмитрий.

- Какво, по дяволите, става? – не срещнах проблем в разбирането. Беше американец. –

Държиш си домашен любимец?

- Това не те засяга, Нейтън - гласът на Дмитрий беше леден. По-рано си мислех, че в

думите му нямаше емоции. Сега осъзнах, че просто бяха трудни за усещане. Сега в гласа

му имаше чисто предизвикателство, предупреждение към другия мъж да се отдръпне. –

Галина ми позволи, - очите на Нейтън се преместиха от Дмитрий към мен. Гневът му се

превърна в шок.

- Тя? – Дмитрий се премести леко, заставайки изцяло пред мен. Някаква бунтарска част от

мен искаше да го избута, защото нямах нужда от защитата на стригой, само че... е,

всъщност имах.

- Тя беше в училището в Монтана... бихме се... – устните му оголиха кучешките му зъби. –

Щях да вкуся кръвта й , ако онзи владеещ огъня морой не беше наблизо.

- Това няма нищо общо с теб, - отвърна Дмитрий.

Червените очи на Нейтън се разшириха и пламнаха.

- Шегуваш ли се? Тя може да ни отведе до момичето Драгомир! Ако довършим списъка,

имената ни ще станат легенда. Колко ще я държиш?

- Изчезни, - изръмжа Дмитрий. – Това не е молба.

Нейтън ме посочи.

- Тя е ценна. Ако ще я държиш покрай нас като някаква кървава курва, поне я сподели.

После ще измъкнем информацията от нея и ще я довършим.