i 6bbe1fb40ba7fe1e

част от мен осъзна, че аз го издавам. И отново се затичах към Дмитрий, замахвайки с ДВД

плейъра колкото можех по-силно. Вероятно би го наранило малко, ако го бях ударила. Но

не. Той отново ме блокира, изтръгна го от мен и го метна на земята. Разби се на парчета на

пода. И със същото движение той хвана ръцете ми, за да ме спре от удряне или вземане на

нещо друго. Хватката му беше силна, сякаш щеше да строши костите ми, но продължавах

да се боря.

Той отново опита да ме убеди.

- Няма да те нараня. Роза, моля те, спри.

Роза. Това старо име. Така ме нарече, когато бяхме в плен на заклинанието на Виктор - и

двамата прегърнати голи в обятията си... Това не е Дмитрий, когото познаваше.

Ръцете ми бяха възпрепятствани, затова се заборичках с крака колкото можех. Не

постигнах много. Без да използвам останалата част от тялото си за равновесие, нямах

сила, за да нанеса ритниците си. Сега той изглеждаше повече раздразнен, отколкото

наистина загрижен или ядосан. С тежка въздижка той ме хвана за раменете, преметна ме, притискайки ме в стената и ме опря с цялата сила на тялото си. Борих се малко, но бях

приклещена като стригоите, които гонех с другите. Светът имаше извратено чувство за

хумор.

- Спри да се бориш с мен, - дъхът му бе топъл срещу врата ми, тялото му бе точно пред

моето. Знаех, че устата му е на сантиметри. – Няма да тe нараня.

Отново се размърдах безрезултатно. Дъхът ми излизаше на пресекулки и раната на главата

ми започна да тупти.

- Трябва да разбереш, че ще се затрудня да повярвам на това.

- Ако исках да те убия, щеше да си мъртва. Сега, ако ще продължаваш да се бориш, ще

трябва да те вържа. Ако спреш, ще те оставя свободна.

- Не те ли е страх, че ще избягам?

- Не, - гласът му беше напълно спокоен и ме полазиха тръпки. – Не ме е страх, - стояхме

така почти минута, опряни един в друг. Умът ми препускаше. Беше вярно, че вероятно

щеше да ме е убил досега, ако това беше намерението му и все пак не беше причина да

повярвам, че бях дори и малко в безопасност. Както и да е, бяхме в шах и мат в борбата си.

Добре де, “бяхме в шах и мат” не беше съвсем точно. Аз бях. Той си играеше с мен.

Главата ми пулсираше, където юмрукът му се бе стоварил и безпричинната ми борба само

щеше да влоши нещата. Трябваше да възстановя силите си, за да намеря начин да избягам

– ако оживеех толкова време. Трябваше и да спра да мисля за близостта на телата ни. След

месеците, през които се стараехме дори да не се докосваме, този контакт беше примамлив.

Успокоих се в хватката му.

- Добре, - той се поколеба преди да ме пусне, вероятно се чудеше дали може да ми вярва.

Цялото това нещо ми напомни за времето, когато бяхме заедно в малката хижа в района на

Академията. Бях ядосана и разстроена, преливаща от чернотата на Духа. Дмитрий и тогава

ме държеше и ми говореше, че трябва да изляза от това ужасно състояние. Бяхме се

целунали, после ръцете му бяха повдигнали блузата ми и... не, не. Не тук. Не можех да

мисля за това тук.

Дмитрий най-накрая се отпусна, отдръпвайки ме от стената. Извъртях се и инстинктите ми

искаха да препусна към него и да го нападна отново. Сурово си напомних, че трябва да

чакам момента, така че да събера повече сили и информация. Макар че ме беше пуснал,

той не се беше отместил. Бяхме на крачка разстояние. В противовес с по-добрата ми

преценка, открих, че отново се вглеждам в него, както на улицата. Как можеше да бъде

същият и все пак толкова различен? Положих всички усилия, за да се съсредоточа върху

приликите – косата му, разликата между височините ни, формата на лицето му. Вместо

това се концентрирах върху стригойските черти, червеното в очите му и тебеширената му

кожа.

Бях толкова погълната от това, че ми отне миг, за да осъзная, че и той не казва нищо. Той

също ме изучаваше съсредоточено, сякаш очите му можеха да видят и през мен.

Протреперих. Почти – почти! – изглеждаше, че съм го завладяла, както той мен. Това обаче

беше невъзможно. Стригоите не притежаваха този тип чувства и освен това, мисълта, че

все още има някаква привързаност към мен, беше по-скоро желание от моя страна. Лицето

му винаги беше трудно за разгадаване и сега отново беше с онази маска от ловкост и

студенина, която правеше разучаването на мислите му невъзможно.

- Защо дойде тук? – попита той накрая.

- Защото ме удари по главата и ме довлече тук, - ако щях да умирам, щях да го направя

изцяло в Роуз стил.

Старият Дмитрий щеше да се усмихне леко или да въздъхне раздразнено.

Този обаче оставаше безчувствен.

- Не това имах предвид и го знаеш. Защо си тук? – гласът му беше нисък и опасен. Мислех, че Ейб е страшен, но сега не можеше да става и дума за съревнование. Дори Змей би се

отдръпнал.

- В Сибир? Дойдох, за да те открия.

- Аз дойдох, за да се махна от теб.

Бях толкова шокирана, че казах нещо адски глупаво.

- Защо? Защото може да те убия?

Погледът, с който ме удостои, ми показа, че и той мисли, че изказването беше глупаво.

- Не. За да не бъдем в тази ситуация. И сега сме и изборът е неизбежен.

Не бях напълно сигурна каква точно беше ситуацията.