i 6bbe1fb40ba7fe1e

телевизорът беше хубав, наистина хубав. Голям и плазмен. Изглеждаше чисто нов.

Креслата също бяха хубави, тапицирани в зелена кожа. Беше необичаен цвят за изобр на

тапицерия, но беше добре. Всички мебели, така точно на място – маси, бюра, дрешници –

бяха направени от гладка, лакирана черна дървесина. В ъгъла на дневната видях малък

хладилник. Като коленичих, го отворих и намерих вода и сок, купа с плодове и опаковки с

идеално нарязани сирена. Отгоре на хладилника имаше още храни: ядки, крекери и

някакви глазирани сладки. Стомахът ми изкъркори при гледката, но нямаше начин да

хапна нещо оттук.

Банята беше в същия стил, както останалата част от помещението. Душът и голямото

джакузи бяха от черен мрамор и по ъгълчетата стояха сапуни и шампоани. Огромно

огледало висеше над мивката, само че... всъщност не висеше. Беше закрепено така здраво

в стената, че нямаше начин да бъде премахнато. И самият материал беше особен.

Приличаше повече на отразяващ метал, отколкото на стъкло. Първоначално реших, че е

странно, докато не се върнах обратно в главната стая и не се огледах. Нямаше абсолютно

нищо тук, което да бъде използвано като оръжие. Телевизорът беше прекалено голям, за да

бъде местен или чупен, прекалено ронлив, за да се счупи екрана – изглежда бе направен от

някаква високо-технологична пластмаса. Нямаше стъкло по нито една от масите.

Рафтовете бяха закрепени. Бутилките в хладилника бяха пластмасови. И прозорецът...

Изтичах до него, опипвайки ръбовете. Както и огледалото, прозорецът беше идеално

вграден в стената. Нямаше панти. Беше просто гладко парче.

Озъртайки се отново, най-накрая получих пълна представа за обстановката и видях...

нищо. Природата навън изглежда се състоеше само от поля и няколко самотни дървета.

Напомни ми за дивото, през което бях пътувала към Бая. Очевидно вече не бях в

Новосибир. И като погледнах надолу, видях, че се намирах на доста високо. Четвърти етаж

може би. Който и да беше, бе прекалено високо, за да скоча, без да си счупя нещо. И все

пак трябваше да предприема нещо. Не можех просто да седя тук.

Вдигнах стола до бюрото и го метнах по прозореца – и не постигнах никакъв ефект нито

върху стола, нито върху стъклото.

- Боже Господи, - измърморих. Опитах още три път и пак нямах успех. Сякаш и двете бяха

от стомана. Може би стъклото беше от някакъв вид непробиваем супер здрав материал. А

столът... е, по дяволите, ако знаех. Беше от дърво и нямаше никакви признаци да се е

повредил, дори и след това, на което го подложих. Но тъй като бях прекарала целия си

живот в правене на неща, които не са разумни, продължих да опитвам да счупя стъклото.

Бях на петия си опит, когато стомахът ми ме предупреди за приближаването на стригой.

Като се завъртях, задържах стола и се насочих към вратата. Тя се отвори и замахнах към

влизащия със стола с краката напред.

Беше Дмитрий.

Онези противоположни чувства, които бях изпитала на улицата, се върнаха – любов,

преплетена с ужас. Този път изблъсках любовта, без да оттеглям атаката си. Не че се

получи нещо. Беше сякаш удрях прозореца. Той ме избута назад и аз се олюлях със стола в

ръце. Запазих равновесие и атакувах отново. Този път, когато се сблъкахме, той хвана

стола и го изтръгна от ръцете ми. После го метна в стената, сякаш изобщо не тежеше.

Без оскъдното ми оръжие, отново опирах до силата на собственото ми тяло. Именно това

правех през последните няколко седмици с разпитванията на стригоите; трябваше да е

същото. Разбира се, преди имах подкрепление от четирима души. И нито един от

стригоите не беше Дмитрий.

Дори и като дампир той беше труден за побеждаване. Сега беше все така способен – само

че по-бърз и по-силен. А и знаеше всичките ми движения, тъй като именно той ме бе

научил на тях. Беше почти невъзможно да го изненадам.

Но както и с прозореца, не можех просто да стоя така. Бях в капан в стая – фактът, че беше

толкова огромна, луксозна стая нямаше значение – със стригой. Стригой. Това трябваше да

си повтарям. Тук имаше стригой. Не Дмитрий. Всичко, което бях казала на Денис и

останалите, важеше и сега. Бъди умна. Бъди нащрек. Защитавай се.

- Роуз, - рече той, предотвратявайки ритника ми без усилия. – Губиш си времето. Спри.

О, този глас. Гласът на Дмитрий. Гласът, който чувах, когато заспивах нощем, гласът, който

някога ми казваше, че ме обича...

Не! Това не е той. Дмитрий го няма. Това е чудовище.

Отчаяно опитах да измисля как да спечеля в тази ситуация. Дори помислих и за

възможността да повикам духовете от пътя. Марк бе казал, че мога да правя това само в

моменти на силни емоции и че те ще се борят заради мен. Това беше достатъчно силна

емоция и все пак не можех да ги повикам. Честно казано нямах идея как го бях направила

преди и цялата воля на света сега не можеше да го стори. По дяволите. За какво ми бяха

тези ужасяващи сили, след като не можеха да ми бъдат от полза?

Вместо това грабнах ДВД-то от рафта, като кабелите се изтръгнаха от стената. Не беше

голямо оръжие, но бях отчаяна. Чух странен, примитивен боен вик и някаква отдалечена