i 6bbe1fb40ba7fe1e

висок и строен, промъкнал се като змия, докато се бях разсеяла. Бях отказала да оставя

Тамара да се прибере сама, но не бях и помисляла, че опасността може да се крие точно

зад моя...

- Не...

Не бях сигурна дали го изрекох или само го помислих. Нямаше значение. Единственото,

което имаше, беше онова, което бяха видели очите ми преди мен. Или по-точно онова,

което мислеха, че са видели. Защото сигурно си го представях. Не можеше да е истина. Не

и след цялото това време.

Дмитрий.

Познах го инстинктивно, дори и след като се беше променил. Щях да го позная и сред

милиони хора – заради връзката между нас. И след като бях лишена от него толкова дълго, сега попивах чертите му. Носеше тъмната си, дълга до брадичката коса пусната тази вечер

и сега тя се къдреше леко край лицето му. Добре познатите непоколебими устни,

разтеглени сега в студена усмивка. Дори носеше обичайния си дъстър, дългото кожено

палто, сякаш излязло от филм за каубои. И тогава... ето ги и характерните белези на

стригой. Тъмните му очи – очите, които обичах – светеха в червено. Бледа смъртно-бяла

кожа. Всъщност кожата му беше със същия загар като моята, благодарение на многото

време навън. Знаех, че ако отвори устата си ще видя кучешките му зъби. Усетих го, по-

бързо отколкото той вероятно очакваше. Все още имах елемента на изненадата на своя

страна, колът ми беше позициониран и готов. Беше перфектно разположен срещу сърцето

му. Мога да кажа, че там и тогава можех да го пронижа преди той да успее да се защити.

Но... очите. Господи, очите! Дори с отвратителния червен пръстен около зениците му,

очите му все още напомняха на Дмитрий, когото познавах. Изразът на очите му –

бездушният, злобен блясък – това не беше той. Но имаше достатъчна прилика, за да

развълнува сърцето ми и да завладее чувствата ми. Колът беше готов. Всичко, което

трябваше да направя бе да замахна, за да го убия. Имах момента на своя страна. Но не

успях. Имах нужда от още няколко секунди, само няколко секунди да го изпия с очи, преди

да го убия. И тогава той проговори.

- Роза, – гласът му притежаваше същата прекрасна дрезгавина, същият акцент. Сега просто

беше по-студен. – Забравила си първия ми урок: Не се колебай!

Едва видях как юмрукът му ме удари по главата... и тогава спрях да виждам.

Глава 18

Събудих се с главоболие, което не беше изненадващо.

За няколко объркани секунди нямах представа какво се беше случило или къде се намирах.

Докато се отърсих от сънливостта, събитията от улицата се завърнаха в съзнанието ми.

Седнах, като всичките ми защити се задействаха нащрек, въпреки лекото ми

главозамайване. Беше време да разбера къде съм.

Седях на огромно легло в затъмнена стая. Не, не просто стая. Приличаше повече на

апартамент или студио. Мислех, че хотелът в Санкт Петербург беше разкошен, но това

тотално обираше точките. Половината от мястото, в което се намирах, бе заето от леглото

и обикновени спални мебели: гардероб, нощни шкафчета и пр. Другата половина изглежда

беше като дневна с диван и телевизор. По стените имаше рафтове, изпълнени с книги. От

дясната ми страна имаше малко коридорче, което завършваше с врата. Вероятно банята. От

другата ми страна имаше огромен френски прозорец, затъмнен, каквито обикновено бяха

за мороите. Този имаше сенник, какъвто не бях виждала досега. Беше почти изцяло черен, почти невъзможно да се види през него. Само фактът, че успях да разгранича небето от

земята – след солидно време за взиране – ме информира, че навън беше ден.

Измъкнах се от леглото, сетивата ми бяха нащрек, докато опитвах да засека някаква

опасност. Стомахът ми си беше наред; наблизо нямаше стригои. Това обаче не изключваше

задължително и други хора. Не можех да приема нищо за даденост – именно това беше

довело до случилото се на улицата. Обаче нямах време да премислям това. Поне не

съвсем. Ако го направех, решителността ми щеше да се разклати.

Докато слизах от леглото, бръкнах в джоба на палтото си за кола. Нямаше го, разбира се.

Не видях нищо друго наблизо, което да използвам като оръжие, което означаваше, че

трябваше да разчитам само на способностите на тялото си. С периферното си зрение видях

ключ за лампа на стената. Щракнах го и замръзнах, очаквайки да видя каквото – или

когото – светлината щеше да разкрие.

Нищо необичайно. Никого. Веднага направих първото очевидно нещо и проверих вратата.

Беше заключена, както очаквах и единственият начин да бъде отворена бе чрез някакъв

код. Освен това беше доста тежка и направена от нещо, подобно на стомана. Приличаше

на огнеупорна врата. Нямаше начин да мина през нея, затова се върнах обратно, за да

продължа проучването си. Всъщност беше някак иронично. Доста от часовете ми бяха

минали в показване на начини, по които да провериш дадено място. И винаги ги бях

мразела; исках да се науча да се бия. Сега ми се стори, че всички тези часове са ми

изглеждали безполезни, защото не съм имала истинска цел.

Светлината бе дала на мебелите по-явни черти. Леглото беше покрито със сатенена

покривка с цвят слонова кост, изпъната до долу. Като погледнах към дневната, видях, че