i 6bbe1fb40ba7fe1e

твърдо изражение и с ръка, разположена покровителствено върху рамото на Джил. Бях

впечатлена. И изпълнена със страхопочитание.

- Рийд, – извика Ейвъри. Тя също се бе включила и стоеше от другата страна на Джил. – Тя

нямаше предвид нищо. Отдръпни се.

Братът и сестрата стояха с някакъв израз на безмълвен конфликт в очите. Лицето на

Ейвъри имаше най - суровото изражение, което някога бях виждала на него и най-сетне

той се намръщи и отсъпи.

- Добре. Все едно.

Цялата група беше смаяна, когато той внезапно си тръгна. Музиката беше толкова силна, че само няколко от купонджиите бяха станали свидетели на спора. Те спряха и гледаха

втренчено, а Ейвъри изглеждаше объркана, когато отново седна на стола си.

Ейдриън все още стоеше до Джил.

- Какво, по дяволите, беше това? – настоя той.

- Не знам, – призна Ейвъри. - Понякога той става странен и прекалено покровителствен. -

Тя се усмихна извинително на Джил. – Наистина съжалявам.

Ейдриън поклати глава.

- Мисля, че е време да си вървим.

Дори пияна, Лиса се съгласи. Конфронтацията с Рийд я беше отрезвила и изведнъж тя

прецени смутена действията си от тази вечер. Бляскащите светлини и фантастичните

коктейли изведнъж изгубиха чара си. Пиянските лудории на другите от двореца

изглеждаха недодялани и глупави. Имаше чувството, че утре ще съжалява за това парти. А

в моята собствена глава чувствах страх. Добре. Нещо лошо бе станало с Лиса и не

изглеждаше някой друг да го е забелязал – е, не и в степента, в която трябваше. Ейдриън и

Ейвъри изглеждаха загрижени, но имах чувството, че виняха пиенето за поведението й.

Лиса все още ми напомняше за своето състояние първия път, когато се върнахме в ”Св.

Владимир”, когато Духът я беше обладал и объркваше ума й. Освен ако... Познавах се

достатъчно добре, за да осъзная, че гневът и фикс-идеята ми да накажа стригоите бяха под

влиянието на тъмната страна на Духа. Това означаваше, че го вземам от нея. То трябваше

да напусне Лиса, не да се задържа в нея. Какво тогава не бе наред с нея? Къде отидоха

трудният характер, лудостта и ревността? Дали тази тъмна страна на Духа растеше

толкова бързо, че влияеше и на двете ни? Щеше ли това да ни раздели?

- Роуз?

- А? – Извърнах поглед от телевизора, в който гледах празно и се обърнах към Денис,

който стоеше с мобилния си телефон в ръка.

- Тамара трябваше да работи до късно. Сега може да си отиде, но...

Той кимна към прозореца. Слънцето беше почти залязло, небето лилавееше с малко

оранжево по хоризонта. Тамара работеше на достатъчно разстояние за ходене пеша и

докато вероятно имаше някаква опасност, не исках да скита сама след залез. Станах.

- Хайде, ще я вземем. – и се обърнах към Лев и Артур – Вие можете да останете тук.

С Денис извървяхме половин миля до малкия офис, в който работеше Тамара. Тя се

грижеше за канцеларските задачи – като регистриране и копиране, и очевидно имаше

проекти, които я бяха задържали до късно тази вечер. Срещнахме се на вратата и се

върнахме безпроблемно до апартамента, разговаряйки въодушевено за ловните ни планове

по-късно. Когато стигнахме, чух странно ридание от другата страна на улицата. Тримата се

обърнахме и Денис се изкикоти.

- О, Боже, това пак е онази луда жена! – измърморих.

Тамара не живееше в лошата част на града, но както във всеки град, и тук имаше

бездомници. Жената, която гледахме, беше почти толкова древна, колкото Йева и често

скиташе надолу по улицата, мърморейки под нос. Сега тя бе облегнала гръб на тротоара, издавайки странни звуци, докато правеше вълнообразни движения с крайниците си като

костенурка.

- Ранена ли е? – попитах.

- Не, просто е луда. – каза Денис. Той и Тамара се обърнаха, за да влязат вътре, но

грижовната ми страна не можеше да я зареже. Въздъхнах.

- Сега идвам.

Улицата бе тиха (като изключим старицата) и аз пресякох без да се боя от трафика. Когато

стигнах до жената, протегнах ръка, за да й помогна, опитвайки се да не мисля за това

колко мръсна беше нейната. Както бе казал Денис, изглеждаше съвсем луднала днес. Не

беше ранена - изглежда просто бе решила да полегне. Потреперих. Често използвах думата

"лудост", когато опреше до Лиса и мен, но това си беше истинска лудост. Много, много се

надявах Духът да не ни отведе толкова далеч. Бездомната жена изглеждаше изненадана от

помощта, но пое ръката ми и започна да говори развълнувано на руски. Когато се опита да

ме прегърне от благодарност, отстъпих и вдигнах ръце в съзнателен знак "отдръпни се". Тя

наистина се отдръпна, но продължи да бъбри щастливо. Хвана двете страни на сакото си и

ги разтвори, образувайки пола-балон и започна да се върти и да пее. Засмях се,

изненадана, че това успява да ме зарадва насред мрачния ми свят. Тръгнах обратно към

апартамента на Тамара. Старицата спря да танцува и отново ми заговори щастливо.

- Съжалявам, трябва да вървя, – казах й. Не изглеждаше, че е забелязала. Тогава тя

замръзна по средата на изречението си. Изражението й ме извести части от стотната на

секундата, преди да се появи гаденето. С едно плавно движение се завъртях, за да видя

нещото зад гърба ми, като успоредно с движението си, издърпах кола. Беше стригой –