i 6bbe1fb40ba7fe1e

Поклатих глава:

- Сега ще го пуснем.

Глава 17

Не беше лесно да ги убедя да пуснем стригоя – особено след като го бяхме хванали. За тях

и разпитът ми нямаше смисъл, но се бяха примирили с него. Но да пуснем стригоя – това

беше наистина ненормално дори и за необещалите. Те си размениха неспокойни погледи и

се чудех дали ще се възпротивят. Накрая моята рязкост и авторитет спечелиха. Те искаха

да бъда лидер и вярваха в действията ми, независимо колко безумни изглеждаха.

Разбира се, щом пуснехме стригоя на свобода, щяхме да имаме нов проблем – да се

уверим, че той наистина си е тръгнал. Първо той се опита да атакува отново, но след като

осъзна, че ще бъде победен, най-накрая се измъкна. Погледна ни заплашително

запоследно, изчезвайки в мрака. Не мисля, че да бъде победен от група тийнейджъри бе

повлияло добре на самоуважението му. Специално на мен хвърли поглед, изпълен с омраза

и потръпнах при мисълта, че знае името ми. Сега за това не можеше да се направи нищо, можех само да се надявам, че има някакъв шанс планът ми да проработи. Денис и

останалите превъзмогнаха факта, че бях пуснала стригоя, след като бяхме убили няколко

тази седмица. Беше се превърнало в рутина да разследваме клубове и опасни райони от

града, разчитайки, че моите усещания ще ни предупредят в случай на опасност. Беше ми

смешно колко бързо групата започна да се доверява на лидерството ми. Твърдяха, че не

зачитат правилата и авторитета на пазителите, но реагираха учудващо добре, когато им

кажех какво да правят.

Е, повече или по-малко. От време на време виждах малко от онази луда непредпазливост.

Един от тях искаше да се опита да си играе на герой, подценявайки стригоя или да влезе

без останалите от нас. Така Артур почти се сдоби със сътресение по този повод. Като най -

едър от всички ни, той стана малко наперен и по тази причина стригоят успя да го хване

неподготвен и го хвърли в стената. Това беше отрезвителен момент за всички нас. За

няколко агонизиращи секунди си помислих, че Артур е мъртъв – и това щеше да бъде моя

грешка като водач. Един от Алхимиците на Сидни беше дошъл – аз се бях скатала, за да не

ме намери Ейб – и излекува Артур. Каза, че ще се оправи с малко почивка в леглото, което

значеше, че той трябва да спре с лова за известно време. Беше му трудно да го направи, и

аз му се развиках, когато една вечер се опита да ни последва, напомняйки му за

приятелите му, загинали заради подобна глупост.

Навън в човешкия свят вампирите разчитаха на хорските подслони. Сега бях в нощен

пансион, точно като в Академията. Останалите последваха примера ми, с изключение на

Тамара, тъй като тя ходеше на работа през деня. Не исках да спя, докато стригоите дебнеха

по улиците. Обаждах се на Сидни всеки път, когато оставяхме убит и в стригойското

общество вече се говореше, че някой нанася сериозни щети.

И ако стригоите, които пуснахме, бяха предали съобщението ми, няколко от тях

определено щяха да дойдат да ме търсят. С минаването на дните убийствата намаляха,

което ме караше да мисля, че стригоите са станали по-предпазливи. Не можех да реша

дали това е добре или не, но настоявах останалите да бъдат още по-предпазливи. Те бяха

започнали да ме почитат като богиня, но не изпитвах удоволствие от обожанието им. Все

още ме болеше от всичко, което се бе случило с Лиса и Дмитрий. Бях се посветила изцяло

на задачата си, опитвайки се да мисля само за това как да използвам стригоите, за да

стигна до Дмитрий. Но когато не бяхме на лов, имах много време за губене и нищо за

правене.

И затова продължавах да посещавам Лиса.

Знаех, че там има много деца – като Мия, – които живееха в кралския дворец, защото

родителите им работеха там. Обаче не осъзнавах колко много са всъщност. Ейвъри

познаваше всички естествено и не беше изненада за никого (най-малко за мен), че

повечето бяха разглезени и богати. Останалата част от посещението при Лиса беше

поредица от разни служби и официални партита. Колкото повече слушаше бизнес

разговорите на кралските морои, толкова повече Лиса се ядосваше. Тя виждаше същата

злоупотреба с властта, както и преди, същия нечестен начин на третиране на дампирите, сякаш бяха собственост. Спорът за това дали мороите трябваше да се научат да се бият

редом с пазителите си също беше често срещана тема. Повечето от тези, на които Лиса

попадаше в двореца бяха с остарели принципи: пазителите да се бият, а мороите да стоят

защитени. След като видя резултата на тази политика – и успеха, който даваше израз,

когато хора като Кристиан и мен опитваха да го променят – Лиса се вбеси от егоизма на

мороите.

Тя приветстваше бягствата от тези събития винаги, жадна да вилнее с Ейвъри. Ейвъри

винаги бе способна да намира хора, с които да се мотае и да ходи на партита, много по-

различни от тези на Татяна. Остарелите политици от двореца не се появяваха на тези

партита, но имаше много други неща, които да развалят настронието на Лиса. По-

специално Лиса чувстваше как вината, гневът и депресията й потъват все по-дълбоко в

мен. Тя беше видяла достатъчно от действията на Духа върху настроението си, че да