i 6bbe1fb40ba7fe1e

докоснах, което беше добър знак. Внимателно я издърпах от кофата за боклук към

светлината, където можеше да бъде забелязана. Стригоя обаче издърпах на възможно най-

тъмното място, почти скривайки го. След това помолих да взема мобилния на Денис

назаем и набрах номера, който държах смачкан в джоба си през последната седмица. След

няколко сигнала, Сидни отговори от Русия. Звучеше сънливо.

- Сидни? Роуз се обажда.

Последва пауза.

- Роуз? Какво става?

- Върна ли се в Санкт Петербург?

- Да. А ти къде си?

- В Новосибир. Имате ли ваши хора тук?

- Разбира се. – каза тя предпазливо. – Защо?

- Ммм. Имам нещо, което трябва да си приберете.

- О, боже!

- Хей, поне се обадих! Отърваването на света от стригоите не е лошо нещо. Освен това не

искаше ли да разбереш?

- Да, да. Къде си?

Подадох телефона на Денис, за да й обясни накратко къде се намираме. Той ми подаде

телефона, когато приключи и аз й казах за момичето.

- Сериозно ли е наранена?

- Не изглежда така. – Казах. – Какво ще правим?

- Остави я. Момчето, което ще дойде ще се увери, че е добре и няма да каже на никого. Ще

ми обясниш, когато дойдеш.

- Хей, хей! Аз няма да съм тук, когато той пристигне.

- Роуз...

- Махам се оттук. – Казах. – И наистина ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш, че съм

се обадила – като например на Ейб.

- Роуз...

- Моля те, Сидни. Просто не казвай. Или... – Поколебах се. – Ако споменеш на някого, ще

спра да се обаждам, когато се случи нещо такова, а то ще се случи още няколко пъти. - О, боже! Първо измъчване, сега заплахи. По-лошо, заплашвах някого, когото харесвах.

Разбира се, аз лъжех. Щях да разбера, ако групата на Сидни направи, каквото правеха

обикновено и нямаше да рискувам да бъда разобличена. Макар че тя не знаеше това и аз се

молех да си помисли, че съм неспособна да рискувам разкриването ни пред света.

- Роуз... – Тя опита отново. Не й дадох възможност.

- Благодаря, Сидни. Ще поддържаме връзка. – Затворих и върнах на Денис телефона.

- Хайде, хора. Имаме още работа тази вечер.

Беше ясно, че си мислеха, че съм луда да разпитвам стригой, но съдейки по това колко

безразсъдни бяха понякога, моето поведение не бе достатъчно странно, за да загубят

вярата си в мен.

Скоро те се ентусиазираха отново за първото ни убийство на пътешествието.

Свръхестествената ми способност да усещам стригоите ме беше направила дори по-

невероятна в техните очи и бях сигурна, че те биха ме последвали навсякъде.

Тази вечер хванахме още двама стригои и повторихме процедурата. Резултатът беше

същият – много обиди на руски, никаква нова информация. Ако бях уверена, че стригоят

няма какво да ни предложи, щях да оставя необещалите да го убият. Те обожаваха това, но

след третия се почувствах изтощена – едновременно мислено и емоционално. Казах на

групата, че си отиваме вкъщи, но заобикаляйки фабриката усетих четвърти стригой.

Скочихме върху него. Настъпи още една битка, но го притиснахме като другите.

- Давай! – казах на Денис. – Знаеш какво да...

- Ще ти изтръгна гръкляна! – извика стригоят.

Охо. Този говореше английски. Денис отвори уста да започне разпита, но аз поклатих

глава:

- Аз ще поема оттук.

Както другите стригои, той ругаеше и се бореше, дори с кола срещу врата си, пречейки ми

да говоря.

- Виж какво, – казах нетърпеливо и уморено, - просто ни кажи това, което искаме. Търсим

дампир на име Дмитрий Беликов.

- Познавам го. – каза стригоят самодоволно. - Но не е дампир.

Без да го осъзнавам бях нарекла Дмитрий дампир. Бях уморена и раздвоена. Нищо чудно,

че стригоят благоволяваше да говори. Беше приел, че не знаем за завръщането на

Дмитрий. И като всеки стригой той се радваше да ни каже повече, явно с надеждата да ни

причини болка.

- Твоят приятел се събуди. През нощта вилнее с нас и пие кръвта на глупави момичета като

теб.

В една секунда хиляди мисли прехвърчаха през главата ми. По дяволите. Дойдох в Русия с

мисълта, че ще е лесно да открия Дмитрий. И сега надеждите ми бяха разбити в неговия

роден град, каращи ме да се предам и аз избрах друг начин, предавайки се пред

невъзможността на задачата си.

Мисълта, че може да съм близо до нещо бе зашеметяваща.

- Лъжеш. Ти никога не си го виждал.

- Виждам го постоянно. Убивали сме заедно.

Стомахът ми се сви, а това нямаше нищо общо с близостта на стригоя. „Не си представяй

как Дмитрий убива хора, не си представяй как Дмитрий убива хора”. Казвах думите

отново и отново в главата си, принуждавайки се да остана спокойна.

- Ако това е вярно – изсъсках, – тогава искам да му предадеш нещо. Кажи му, че Роуз

Хатауей го търси.

- Не съм ти момче за поръчки, – намръщено рече той.

Колът нарисува кървава резка и той направи гримаса от болка.

- Ще си всичко, което аз поискам да бъдеш. Сега ще отидеш да предадеш на Дмитрий

какво съм казала. Роуз Хатауей. Роуз Хатауей го търси. Кажи го.

Натиснах мястото на врата му.

- Кажи името ми, за да знам, че ще го запомниш.

- Ще го запомня, за да мога да те убия.

Колът се заби още по-силно, проливайки кръв.

- Роуз Хатауей, – каза той. Искаше да ме оплюе, но пропусна.

Удовлетворена се отдръпнах. Денис ме гледаше очаквателно, държейки кола в готовност.

- Сега ще го убием, нали?