i 6bbe1fb40ba7fe1e

- А ти трябва да си необещалото американско момиче, - не ме изненада това, че знаеше коя

съм. След мемориала повечето от местните дампири си тръгнаха в разговори за

американското момиче, което водеше битки срещу стригоите, но което не носеше нито

обещания знак, нито завършителния.

- Аз съм Роуз, - казах аз. Не знаех какво им има на тези момчета, но не смятах да показвам

никакъв страх пред тях. Момчетата изглежда оцениха уверността ми и разтърсиха ръката

ми.

- Аз съм Денис, - той посочи приятелите си. - Артур и Лев.

- Кога се върна в града? - попита Николай, като все още не изглеждаше особено щастлив

от тази среща.

- Тази сутрин, - Денис се обърна към Виктория. - Чух за брат ти. Съжалявам.

Изражението на Виктория бе твърдо, но тя кимна учтиво.

- Благодаря.

- Вярно ли е, че е паднал, бранейки морой?

Не харесах сарскатичната нотка в гласа на Денис, но Каролина бе тази, която изрече

гневните мисли в ума ми. Не бях забелязала приближаването й към нашата група. Не

изглеждаше особено доволна да види Денис.

- Той падна, борейки се със стригой. Умря като герой.

Денис сви рамене, незасегнат от гневния тон на гласа й.

- Пак си остава мъртъв. Сигурен съм, че мороите ще пеят името му години наред.

- Ще го направят, - казах аз. - Той спаси цяла група от тях. И дампири също.

Втренченият поглед на Денис падна отново върху мен. Очите му бяха замислени, докато

изучаваше лицето ми за няколко секунди.

- Чух, че и ти си била там. Че и двамата сте били изпратени на невъзможна битка.

- Не беше невъзможна. Ние победихме.

- Щеше ли да каже това Дмитрий, ако все още беше жив?

Каролина скръсти ръце пред гърдите си.

- Ако си тук, за да започваш нещо, тогава трябва да напуснеш. Това е църква.

Беше забавно. Когато се запознах с нея, ми изглеждаше толкова внимателна и мила, просто

обикновена млада майка, работеща, за да издържа семейството си. Ала в този момент

приличаше на Дмитрий повече от всякога. Можех да видя същата сила въре в нея, тази

свирепост, която я караше да защитава онези, които обича и да се изправя срещу враговете

си. Не че тези момчета бяха враговете й, разбира се. Честно, не разбирах кои са.

- Просто си говорим, - рече Денис. - Просто исках да разбера какво се е случило с брат ти.

Повярвай ми, смятам, че смъртта му е трагедия.

- Той не би съжалявал за това, - казах им. - Той умря, борейки за това, в което вярваше.

- Бранейки другите, които го вземаха за даденост?

- Това не е вярно.

- О? - Денис ме дари с крива усмивка. - Тогава защо не работиш с пазителите? Убиваш

стригои, но нямаш обещания знак. Нито дори завършения знак. Защо не си там, за да се

хвърлиш пред някой морой?

- Денис, - проговори Николай с безпокойство. - Моля те, просто напусни.

- Не говоря на теб, Коля - очите на Денис все още бяха върху мен. - Просто се опитвам да

разгдая Роуз. Убива стригои, но не работи за пазителите. Очевидно не е като повечето тихи

хора в този град. Може би е повече като нас.

- Тя изобщо не е като теб, - отсече рязко Виктория.

И тогава го разбрах и студена тръпка се плъзна по гръбнака ми. Тези бяха от типа

дампири, за които Марк говореше. Истинските необещали. Наблюдателните, които

отстраняваха стригои по свой собствен начин, онези, които нито се установяваха, нито

отговаряха пред други пазители. Не би трябвало да ме разстроят, не съвсем. По някакви

прични Денис бе прав. По прости причини наистина бях като тях. И все пак... имаше нещо

в тези момчета, което ме дразнеше.

- Тогава защо си в Русия? - попита един от приятелите на Денис. Все още не можех да

запомня името му. - Това е дълго пътуване за теб. Не би дошла тук без добра причина.

Виктория придобиваше гнева на сестра си.

- Тя дойде, за да ни каже за Димка.

Денис ме погледна.

- Смятам, че е тук, за да ловува стригои. Повече са в Русия, отколкото в Щатите.

- Не би била в Бая, ако искаше да ловува стригои, идиот такъв - рече Виктория злобно. - Тя

щеше да бъде във Владивосток или в Новосибир, или някъде като там.

Новосибир. Името ми беше познато. Но къде го бях чувала? Миг по-късно отговорът

дойде при мен. Сидни го беше споменавала. Новосибир бе най-големият град в Сибир.

Денис продължи.

- Може би просто минава. Може би ще се присъедини към нас, когато потеглим за

Новосибир утре.

- За Бога, - възкликнах аз. - Аз съм тук. Престани да говориш за мен сякаш ме няма. И

защо бих искала да тръгна с теб?

Очите на Денис пробляснаха с ослепителна, възбудена светлина.

- Ловът е добър тук. Има много стригои. Ела с нас и ще ни помогнеш да тръгнем след тях.

- И колко от вас ще се върнат от това? - попита Каролина с твърд глас. - Къде е Тимоша?

Къде е Василий? Ловните ти купони се смаляват всеки път, когато се завърнеш. Кой от вас

ще е следващият? Кое семейство ще бъде следващото, което ще скърби?

- Лесно ти е на теб да говориш, - отвърна приятелят. Мисля, че се казваше Лев. - Ти стоиш

тук и не вършиш нищо, докато ние сме навън и те пазим защитена.

Каролина го дари с отвратен поглед и осъзнах колко време бе излизала с пазител.

- Ти излизаш и се хвърляш в ситуация, която не разбираш. Ако искаш да ни опазиш остани