i 6bbe1fb40ba7fe1e

цивилизация да предлагаше газстанцията изчезна веднага, щом я съзрях. Безкрайни

снежни борчета бяха разтегнати пред мен и всичко бе спокойно и тихо, запазено за

далечния звук на шосето зад мен. Сърцето ме болеше заради случилото се с Мейсън и все

още имах кошмари за стригои, които ни държат в плен. Болката беше далеч от изчезване, ала нещо в тази спокойна среда ме успокои за момент. Гледайки надолу към

непробиваемия сняг, внезапно ми хрумна луда мисъл. Оставих се да падна първо на

земята. Плътният сняг ме обгърна и аз си отпочинах там за момент, беше ми удобно да

лежа. После раздвижих краката и ръцете си назад и напред, правейки нови следи в снега.

Когато свърших не се изправих веднага. Просто продължих да се излежавам, втренчвайки

се в така синьото небе.

- Какво, - попита Дмитрий, - правиш? Освен това, че опитваш да изстудиш сандвича си.

Сянката му падна върху мен и погледнах към високата му фигура. Въпреки студа,

слънцето се беше показало и косата му проблясваше. Той самият би могъл да бъде ангел, помислих си аз.

- Правя снежен ангел, - отвърнах аз. - Не знаеш ли какво е това?

- Да, зная. Но защо? Сигурно замръзваш.

Имах дебело зимно палто, шапка, ръкавици и всички необходими зимни аксесоари. Беше

прав за сандвича.

- Не толкова много всъщност. Малко на лицето, предполагам.

Той поклати глава и ме дари с изкривена усмивка.

- Ще измръзнеш, когато се качиш в колата и снегът започне да се топи.

- Мисля, че се тревожиш повече за колата, отколкото за мен.

Той се засмя.

- Повече се тревожа да не получиш хипотермия.

- От това? Това е нищо. - Потупах земята до мен. - Хайде. Направи и ти един и тогава ще

тръгнем.

Той продължи да гледа надолу към мен.

- За да измръзна и аз?

- За да се позабавляваш. За да оставиш следата си в Айдахо. Освен това, не би трябвало да

те притеснява това изобщо, нали така? Нямаш ли някаква супер устойчивост срещу студа

от Сибир?

Той въздъхна, усмивката все още беше на устните му. Беше достатъчна да ме стопли дори

в тази зима.

- Ето пак, убедена си, че Сибир е като Антарктида. Аз съм от южната част. Времето е

почти същото като тук.

- Търсиш си извинения, - рекох му аз. - Освен ако не искаш да ме завлечеш до колата ще

направиш снежен ангел и ти.

Дмитрий се втренчи в мен няколко тежки мига и си помислих, че наистина ще ме завлече

до колата. Лицето му обаче все още бе светло и приветливо, и изражението му беше

изпълнено с нежност, която накара сърцето ми да запърха. Тогава, без предупреждение,

той се отпусна в снега до мен и легна мълчаливо.

- Добре, - проговорих аз, когато той не направи нищо друго. - Сега трябва да раздвижиш

ръцете и краката си.

- Зная как да направя снежен ангел.

- Тогава го направи! Иначе приличаш повече на очертана тебеширена маркировка на

местопрестъпление.

Той се засмя отново, и звукът бе пищен и топъл из тихия въздух. Накрая, след още малко

придумване от мен, той раздвижи краката и ръцете си, правейки свой собствен ангел.

Когато приключи, очаквах от него да скочи и да поиска да се върнем на пътя, но вместо

това, той също остана легнал, наблюдавайки небето и планините.

- Хубаво, а? - Попитах аз. Дъхът ми образуваше студени облачета наоколо. - Предполагам, че не е толкова по-различно от гледката в ски курорта..., но не знам. Чувствам се различно

за това цял ден.

- Животът е такъв, - рече той. - Докато растем и се променяме понякога нещата, които сме

изпитали преди придобиват нов смисъл. Това ще продължава да се случва до края на

живота ти.

Започнах да го подкачам за склонността му винаги да предава тези мъдри уроци за живота, но тогава разбрах, че е прав. Когато за пръв път започнах да си падам по Дмитрий

чувствата бяха всепоглъщащи. Никога не бях чувствала нещо подобно преди. Бях убедена, че нямаше друг начин, по който да го обичам повече. Но сега, след като бях станала

свидетел на случката с Мейсън и стригоите, нещата бяха други. Започнах да обичам

Дмитрий дълбоко. Обичах го по различен начин, по дълбок начин. Нещо в това, че видях

колко крехък бе животът ме накара да го ценя повече. Накара ме да осъзная колко много

означаваше той за мен и колко тъжна ще бъда, ако някога го загубя.

- Мислиш ли, че ще е добре, ако има хижа горе? - Попитах аз, посочвайки към близкия

връх. - В горите, където никой няма да може да те намери?

- Мисля, че ще е добре. Но и че ще ти е скучно.

Опитах се да си представя, че съм с него в тази пустош. Малка стаичка, камина, легло... Не

смятах, че ще е толкова скучно.

- Няма да е толкова зле, ако имаме кабелна. И интернет. - И разгорещени тела.

- О, Роуз. - Той не се засмя, но можех да кажа, че отново се усмихваше. - Не мисля, че ще

бъдеш щастлива на някое тихо място. Винаги имаш нужда да правиш нещо.

- Да не се опитваш да кажеш, че вниманието ми си има ограничения?

- Изобщо! Казвам, че има огън, който движи всичко в теб, който те кара да искаш да

подобриш света и тези, които обичаш. Да се изправиш пред тези, които не можеш. Това е

едно от великолепните неща в теб.

- Само едно, а? – Казах безразлично, но тези думи ме накараха да потреперя. Той наистина