i 6bbe1fb40ba7fe1e

Следващият ден беше Великден. Всеки бе станал и бе наоколо, приготвяйки се за отиване

на църква. Цялата къща миришеше вкусно, изпълнена с мириса на изпечения хляб на

Олена. Стомахът ми изкъркори и се зачудих дали бих могла да изчакам този следобед за

огромната вечеря, която тя приготвяше. Въпреки че не бях сигурна дали съществува Бог, ходила съм на църква много пъти през живота си. Главно бе от учтивост към другите,

начин да бъда културна и социална. Дмитрий ходеше, защото намираше спокойствие и

мир там, и се зачудих дали, ако отида днес ще ме сполети прозрезние за това какво трябва

да направя. Почувствах се леко нищожна, съпровождайки другите. Те се преоблякоха, но

аз нямах нищо друго, освен джинси и небрежни тениски. Виктория, след като забеляза моя

смут, ми даде дантелена бяла блуза, която беше малко тясна, но все пак изглеждах добре.

Веднага щом седнах със семейството на запазена църковна пейка, огледах наоколо,

питайки се как Дмитрий е намирал утеха в параклиса на Академията, когато е отраснъл на

такова място. Беше огромно. Би могло да побере четири параклиса. Таваните бяха по-

високи и по-сложни, и златни декорации и икони на светци изглежда покриваха всяка

повърхност. Беше поразително, заслепяващо окото. Сладък тамян се носеше тежко из

въздуха толкова много, че всъщност можех да видя пушека. Бяха дошли много - и хора, и

дампири, и бях изненадана да забележа и по някой морой. Очевидно мороите посещаваха

града, където беше достатъчно да си набожен, за да отидеш на църква, въпреки каквито и

мръсни действия да се смятаха за приятни. И говорейки за морои...

- Ейб не е тук, - рекох на Виктория, оглеждайки косо наоколо. Тя беше от лявата ми страна, а Олена - от дясната. Докато той не ме смяташе за религиозна, аз почти очаквах да ме

проследи до тук. Надявах се, че отсъствието му означава, че е напуснал Бая. Все още бях

лишена от спокойствие след последната ни случайна среща. - Напуснал ли е града?

- Мисля, че е мюсюлманин, - обясни ми Виктория. - Но знам, че е все още наоколо.

Каролина го е видяла тази сутрин.

Проклет Змей. Не си е тръгнал. Какво беше казал? Добър приятел или лош враг.

След като не проговорих, Виктория ме дари с обезпокоен поглед.

- Никога не е правил нещо лошо, когато е бил наоколо. Обикновено има срещи и тогава

изчезва. Наистина говорех сериозно, когато ти казах, че няма да те нарани, но сега ме

притесняваш. В някаква неприятност ли си се забъркала?

Чудесен въпрос.

- Не зная. Той просто изглежда заинтересован от мен, това е всичко. Не мога да разбера

защо.

Тя се намръщи още повече.

- Ние няма да позволим да ти се случи нещо. - рече тя свирепо.

Усмихнах се на заканата й и приликата с Дмитрий в този момент.

- Благодаря. Има хора у дома, които ме търсят, мисля, че Ейб просто... ме проверява.

Това беше лесен начин да опиша някого, който или щеше да ме завлече обратно в Щатите, ритайки и крещейки, или да ме накара да изчезна за добро. Виктория изглежда разбра, че

смекчавам истината.

- Е, имам го предвид. Няма да позволя той да те нарани.

Службата започна, като прекъсна нашия разговор. Песента на свещеника бе красива и това

означаваше повече за мен, отколкото църковните служби обикновено значеха. Всичко беше

на руски, като на погребението и днес никой нямаше да ми превежда. Нямаше значение.

Все още осъзнавайки красотата на това, което ме заобикаляше, разбрах, че съм се

замислила. Отляво на олтара един златокос ангел гледаше към мен от дъгла четири фута

икона. И неочакван спомен ме връхлетя.

Веднъж Дмитрий беше взел позволение за мен, за да му правя компания за бързо пътуване

до Айдахо през уикенда, за да се срещне с други пазители. Айдахо не беше място, което

изгарях от желание да посетя, ала приветствах времето с него и той убеди училищените

служебни лица, че това е "научен опит". Това беше малко след смъртта на Мейсън и след

шоковата вълна, която достигна до училището за тази трагедия, мисля, че щяха да ми

позволят всичко, ако трябва да бъда честна.

За нещастие пътуването беше малко вероятно да бъде бавно и романтично. Дмитрий

имаше да свърши работа и трябваше да я свърши бързо. Така че осигурихме най-доброто

време, което можехме, спирайки само когато наистина беше необходимо. Като се има

предвид, че последното ни пътуване ни беше забъркало право в клане на морои, това

започна спокойно и вероятно беше за добро. Както обикновено той не ми позволи да

карам, въпреки протестите ми, че бих могла да ни закарам навреме. Или може би затова не

ме остави да карам. Спряхме на една бензиностанция, за да вземем газ и да отмъкнем

малко храна от магазина на станцията. Бяхме някъде високо в планините, в малко градче, което се конкурираше със "Св. Владимир" за отдалечено място. Можех да видя планините

през чист ден в училище, но беше тотално различно преживяване да бъдеш в тях.

Заобикаляха ни и бяха толкова близо, че ти се струваше, че можеш да скочиш и да се

приземиш върху някоя. Дмитрий привършваше с колата. Докато държах големия си

сандвич, минах отзад покрай газстанцията, за да имам по-добра видимост. Каквато и